За Уолтър Р. Сикърт

        Вчера гледах по Viasat History два много интересни филма: единият беше на известния английски изкуствовед Валдемар Янушчак и беше посветен на "битката" между двамата английски художници Сарджънт и Сикърт. Другият беше от поредицата за история на фотографията, която препоръчвам горещо и за която, ако намеря време, също искам да напиша тук.
        Но сега ще се концентрирам върху Уолтър Сикърт, защото:

•  Уви, английските художници са малко познати и според мене, незаслужено пренебрегвани в България; 

•  Защото голямото му творчество е повлияло на художници като Люсиен Писаро(сина на Камий Писаро), скулптора сър Джейкъб Епщайн, Уиндъм Луис; по-късно: Лусиън Фройд, Китаж, Оскар Кокошка; и още по-късно: на Чък Клоуз, Герхард Рихтер и редица други.

•  Защото в картините му често присъстват фигури, които не се гледат един друг; или се взират в пространството отвъд рамките на картината, или не е ясно накъде гледат, тъй като лицата им са почти замазани. Липсата на връзки между хората в големия град очевидно е неговата тема още преди  думите "алиенация" и "отчуждение" да станат едва ли не знакови в модерното общество.
•  Защото е рисувал по съвета на близкия си приятел Дега по скици, по памет, ( а някои изкуствоведи твърдят, че е имал манекен в ателието си в Кемдън таун) за да избяга от "тиранията на натурата" . Въпреки това владее отлично пространството и понякога избира невероятни, почти невъзможни гледни точки, правейки ги обаче напълно убедителни.

• Защото се е разбунтувал срещу модата на деня: “ Модерната вълна да се изобразяват лишени от съдържание образи, претенциозно удостоени с  названията "актове" са демонстрация не на нещо друго, а на пълен провал от артистична и интелектуална гледна точка”. И Сикърт, за разлика от Сарджънт, който има ателие в модния квартал Челси, си наема ателие в северен Лондон, Кемдън Таун, и започва да рисува голи женски тела , изтегнати върху смачкани чаршафи зад спуснатите завеси на сумрачни тесни стаи и излъчващи меланхолия, умора, скука и тъга. 

• Защото е рисувал, цитирайки и парафразирайки други художници, а в края на живота си и фотографии, без изобщо да се притеснява, че някой ще го обвини в плагиатство. Серията картини, които Сикърт прави преди смъртта си са по фотографии. Следите от мрежата за увеличаване на мащаба не са заличени в някои от платната. Серията, наречена "Отзвуци", е предизвикала презрението на съвременниците му. Днес "Отзвуци"се считат за най-добрите му картини.

Не го обвиняват в плагиатство, обвиняват го в убийство и то 64 години след смъртта му. Дали е невинна жертва на сензационализма, който започва да се разпространява все повече в тогавашното общество и който в днешни дни ни е хванал за гърлата с железна хватка? А може би е имал нюх към това, че сензацията продава и така, без да иска, става посмъртно жертва на нелепите обвинения, че е Джак изкормвача? Аз си мисля, че Сикърт просто е с по-изострени сетива към реалността, тя  е завладяла съзнанието му; затова рисува мрачните тесни къщи на северен Лондон, затова е един от първите художници, които ползват фотографии, и заглавия от вестниците, за да озаглавяват картините си. Така, без да иска, си навлича тези абсурдни обвинения. В убийство го обвинява открито една известна американска писателка на криминални романи, Патриша Корнуел, (приятелка на сем. Буш) която написва през 2002г. книгата "Портретът на един сериен убиец: Джак изкормвачът- случаят е приключен." Тя го подозира, защото  рисувал  мрачни голи тела; защото в детските си години претърпял операция, която го направила импотентен (всъщност  операцията е била от хемороиди; а Сикърт е имал три брака и още много връзки, с три деца); защото  хазяйката му твърдяла, че предишният наемател на ателието му в Кемдън Таун бил заподозрян в убийствата от УайтЧапъл и Сикърт си  нарисувал ателието, озаглавявайки картината "Спалнята на Джак изкормвача";

 защото  години след убийствата в УайтЧапъл, Сикърт сменя заглавието на една прекрасна своя картина от " Как да си платим наема?"(виж горе) с "Убийството в Кемдън таун", взимайки заглавието от вестниците, които шумели непрекъснато около убийството на  Емили Димък - работничка денем и проститутка нощем, когато съпругът й бил на работа .

Патриша Корнуол плаща 3млн. долара и откупва над 30 платна от Сикърт, за да търси ДНК доказателство за това, че той е Джак изкормвача. Такова доказателство не се намира, но тя все още е обзета от тази си мания. Особено е горда с факта, че е разпознала една от жертвите на Джак изкормвача в едно от платната на Сикърт. Тъй като я обвиняват, че е повредила някои от картините, търсейки доказателства за "чудовищните престъпления на художника", тя се принуждава да дари голяма част от картините на Музея Фог в Харвард. Все пак си задържа някои от платната, дали защото са й скъпи, или защото наистина ги е повредила, никой не може да каже.

•  Сикърт е работил в техниката "импасто", напластявайки боята в дебели, груби слоеве, върху които релефно личи всяко докосване на четката. Той  се съсредоточава по-скоро  върху обемите и композицията, работи в ограничена цветова гама, понякога с големи  зони, тонирани в един цвят почти плакатно. Ето част от платната му от Венеция, която често е посещавал.

• Биографията на художника е достатъчно интересна и без размишленията на Патриша Корнуол дали художникът е бил импотентен. Дори и това живо да интересува някои хора, няма начин да се установи истината по този въпрос и затова ще спомена някои далече по-интересни подробности от живота му. Син на потомствения датски художник  Освалд Сикерт и незаконната дъщеря на известния английски математик и астроном преподобния Ричард Шийпшанкс, в юношеските си години Сикърт става актьор, защото баща му не го поощрявал да се занимава с рисуване. След три-четири години в една известна лондонска трупа, Сикърт се запознава с известния  импресионист Уислър и започва да посещава ателието му. После заминава за Франция с две препоръчителни писма от Уислър, адресирани до Мане и Дега. С Мане само се запознава, а с Дега се сприятелява.  Влиянието на Дега личи в ранните картини на Сикърт - и двамата рисуват сцени от мюзикхолите и вариететата в край на 19 и началото на 20 век. И двамата имат периоди, в окито се увличат по Ар Деко - рисуват по тапетите в картините си декоративни арабески. И двамата се увличат по фотографията. Една от най-известните картини на Сикърт - "Скука" е реплика към една картина на  Дега -"Интериор", която някои, с подобен начин на мислене като този на  Патриша Корнуел, наричат "След изнасилването".

                                                                           Е. Дега

                                                                        У. Сикърт
      Сикърт става един от основателите на групата художници, кръстили течението си " Камдън Таун". Бил е личност с много богат диапазон от връзки - сред приятелите му има рибари, работници, бохеми, Оскар Уайлд, Одри Биърдзли, лорд Бийвърсбрук - медиен магнат от онова време и притежател на най-голямата колекция от творби на Сикърт, известни актьори, политици и т.н.
Една от съпругите му е дъщеря на известния английски либерал Ричард Кобдън, а в един период Сикърт е бил учител на У. Чърчил по живопис. Противно на очакванията, Сикърт е нямал кой знае какъв финансов усет. Две от бившите му съпруги на практика са го издържали, тайно купувайки платната му, които той, може би от мързел, продавал на дребни
търговци на картини на цели партиди и много евтино.
        По-късно в годините Сикърт се присъединява към Кралската академия, но след време напуска демонстративно, за да защити един свой колега - сър Джейкъб Епщайн. Уислър, който е
твърде властен, му се разсърдва заради това, че е дръзнал да изрази свое мнение.
        Преди Патриша Корнуол един друг английски писател - Стивън Райт- го забърква в масонска конспирация, в която има и кралски особи, които стоели зад убийствата на улица УайтЧапъл. От друга страна, най-сериозният му биограф твърди, че "няма по-мил човек от У. Сикърт". 
         Това, което стана повод, за  да напиша тази кратка справка за Сикърт е филмът на Янушчак, който завършва с думите (не цитирам точно): "Битката" между Сарджънт и Сикърт в 19 век е спечелил Сарджънт. В крайна сметка във висшите кръгове на Лондон са се шегували: "Ако те нарисува Сарджънт, вече можеш да умреш". Но Сикърт печели "битката", що се отнася до 20 век." И аз се съгласявам с него - дори ще отида по-далече, Сикърт не е типичен импресионист, постимпресионист, експресионист, нито представителн на Ар Деко течението. За мене това е един от малкото художници с почти кинематографично виждане - аз го намирам за художник-документалист и се радвам, че е имал таланта, търпението и честността да нарисува това, което е нарисувал.