Търсене в този блог

събота, 22 януари 2011 г.

"Хофманиада"


 „Пясъчният човек” е един от трите разказа на Хофман, върху които Станислав Соколов[1] и Михаил Шемякин[2] правят пълнометражния куклен филм „Хофманиада”, чиято премиера се очаква тази година. Като замисъл проектът води началото си от 2001г. , по инициатива на Шемякин и Акоп Киракосян ( тогавашния директор на Съюзмультфильм) и е най-мащабният от разпадането на Съветския съюз.  В целия филм участват над 150 кукли, някои от които се появяват на екрана само за няколко секунди. Направата на всяка кукла отнема около месец. Снимките започват през 2005г. Дългогодишната одисея на филма се дължи на трудностите да се намерят средства от една страна, а и на извънредно високите изисквания. Въпреки опита на Соколов в компютърната анимация, „Хофманиада” е изцяло изпълнена в традиционната куклена технология и резултатите са впечатляващи. Дори само малките части от филма, които успях да гледам, показват виртуозна куклена  анимация, но и доста по-различен подход от този на Пол Бери – страшното съществува, но то не може да бъде отделено на места от добродушния хумор, който прераства в сатира и гротеска; а на места всичко това заглъхва, за да се чуе чистият и красив „звук” на красотата.
















 


 „Пясъчният човек” е един от трите разказа на Хофман, върху които Станислав Соколов[1] и Михаил Шемякин[2] правят пълнометражния куклен филм „Хофманиада”, чиято премиера се очаква тази година. Като замисъл проектът води началото си от 2001г. , по инициатива на Шемякин и Акоп Киракосян ( тогавашния директор на Съюзмультфильм) и е най-мащабният от разпадането на Съветския съюз.  В целия филм участват над 150 кукли, някои от които се появяват на екрана само за няколко секунди. Направата на всяка кукла отнема около месец. Снимките започват през 2005г. Дългогодишната одисея на филма се дължи на трудностите да се намерят средства от една страна, а и на извънредно високите изисквания. Въпреки опита на Соколов в компютърната анимация, „Хофманиада” е изцяло изпълнена в традиционната куклена технология и резултатите са впечатляващи. Дори само малките части от филма, които успях да гледам, показват виртуозна куклена  анимация, но и доста по-различен подход от този на Пол Бери – страшното съществува, но то не може да бъде отделено на места от добродушния хумор, който прераства в сатира и гротеска; а на места всичко това заглъхва, за да се чуе чистият и красив „звук” на красотата.
Силната карикатурност на куклите, преминаваща в гротеска в зависимост от изобразявания герой, по странен начин се съчетава с изключително живото им движение. Предългите им носове – много по-дълги, отколкото в карикатурите на самия Хофман – не им пречат да се движат и да действат така органично и убедително, че на моменти зрителят изобщо забравя, че това са кукли. Парадоксалното е, че живите гласове зад кадър по някакъв начин развалят това внушение. Светът на куклите е толкова цялостен в условността си, че според мене актьорите зад кадър леко я нарушават. Вероятно амбицията на авторите обаче да направят истинска „Хофманиада”– включвайки биографични елементи, фрагменти от музиката му – прави проблема трудно разрешим.


[1] Станислав М. Соколов (род. 1947) е режисьор на анимационни филми, чието име се свързва предимно със стоп-моушън анимацията. Възпитанник на ВГИК, той е работил в Съюзмультфильм, ДЕФА, студио „Крисмасфилмз” и за чанъл 4, Уелс. През 1992г. получава наградата „Еми” за участието в поредицата „Анимирания Шекспир”. Преподавател по компютърна графика и анимация във ВГИК.
[2] Михаил Шемякин (1943) е руски художник, сценограф, скулптор и издател. Син на съветски офицер, известен с това, че през Втората световна война получава първия орден „Червено знаме” едва 13 годишен. През 1961г. Шемякин е въдворен в психиатрична болница, да да го „излекуват” от възгледите му, различаващи се от официалната съветска идология. През 1964г. Шемякин е уволнен от Ермитажа заради организирана  от него изложба. През 1971г. е прогонен от Съветския съюз заради течението „Санкт Петербург”, което оглавява заедно с философа Владимир Иванов. Живее дълго във Франция, а от 1981г. – в САЩ. През 2001г. в центъра на Москва се открива голямата му скулптурна група „ Децата- жертви на пороците на възрастните”.


                                  Мемориалът "Жертви на политически репресии" 
                                                   в  Санкт Петербург



                                         Някои от фигурите в скулптурна група
                                      „ Децата- жертви на пороците на възрастните”.

                               Различни творби на Михаил Шемякин
Силната карикатурност на куклите, преминаваща в гротеска в зависимост от изобразявания герой, по странен начин се съчетава с изключително живото им движение. Предългите им носове – много по-дълги, отколкото в карикатурите на самия Хофман – не им пречат да се движат и да действат така органично и убедително, че на моменти зрителят изобщо забравя, че това са кукли. Парадоксалното е, че живите гласове зад кадър по някакъв начин развалят това внушение. Светът на куклите е толкова цялостен в условността си, че според мене актьорите зад кадър леко я нарушават. Вероятно амбицията на авторите обаче да направят истинска „Хофманиада”– включвайки биографични елементи, фрагменти от музиката му – прави проблема трудно разрешим.
           Във всички случаи не е коректно да критикуваме филма преди да е излязъл. Просто  виртуозната анимация се запечата в съзнанието ми и гласовете на актьорите, които сами по себе си са добри и в други филми не ме дразнят, тука ми се видяха като принадлежащи на друг свят.

[1] Станислав М. Соколов (род. 1947) е режисьор на анимационни филми, чието име се свързва предимно със стоп-моушън анимацията. Възпитанник на ВГИК, той е работил в Съюзмультфильм, ДЕФА, студио „Крисмасфилмз” и за чанъл 4, Уелс. През 1992г. получава наградата „Еми” за участието в поредицата „Анимирания Шекспир”. Преподавател по компютърна графика и анимация във ВГИК.
[2] Михаил Шемякин (1943) е руски художник, сценограф, скулптор и издател. Син на съветски офицер, известен с това, че през Втората световна война получава първия орден „Червено знаме” едва 13 годишен. През 1961г. Шемякин е въдворен в психиатрична болница, да да го „излекуват” от възгледите му, различаващи се от официалната съветска идология. През 1964г. Шемякин е уволнен от Ермитажа заради организирана  от него изложба. През 1971г. е прогонен от Съветския съюз заради течението „Санкт Петербург”, което оглавява заедно с философа Владимир Иванов. Живее дълго във Франция, а от 1981г. – в САЩ. През 2001г. в центъра на Москва се открива голямата му скулптурна група „ Децата- жертви на пороците на възрастните”.


петък, 14 януари 2011 г.

The Sandman Character Model

A Tribute to Paul Berry


През 1991 г. излиза филмът на английския аниматор Пол Бери (1961-2001) „ Пясъчният човек” по разказа на Е.Т.А. Хофман и печели няколко награди:  Наградата за майсторска анимация на международния анимационен фестивал в Отава92, номинация за Оскар в категорията за късометражни анимационни филми, награда в Хирошима и др. За мнозина критици  „Пясъчния човек” е извор на вдъхновение за Тим Бъртън, когато замисля „Кошмари преди коледа”, в който майсторът аниматор Пол Бери участва като аниматор.  Шедьовър на класическата куклена анимация, направен в добрите традиции на Иржи Трънка в известното студио Косгроув Хол в Манчестър,  „Пясъчният човек” прекрачва няколко граници. С този филм се променя ликът на студиото, известно дотогава с прекрасната екранизация на „Шумът на върбите”[1] (младият Пол Бери анимира във филма мистър Жабок) и предвещава връщането на „готическата” мода не само за Косгроув Хол, но и като световна тенденция. Филмът е създаден в момент, в който на компютърната анимация се възлагат огромни надежди и то в областта на „хоръра”. . „Пясъчният човек” опровергава предразсъдъците на някои специалисти, че куклите никога не могат да бъдат толкова страшни, колкото персонажите в компютърно генерираната анимация.
 Всички елементи на филма следват класическата рецепта за филм на ужаса. Тайнствени шумове, стълби, които водят неизвестно къде, музика, която създава напрежение, сенки, загадъчното око на полумесеца в небето. Тъкмо се успокояваме, че скелетът, всъщност е кукувичката на часовника; че ръката, която затваря очите на момченцето е ръката на майката; че това под леглото е само мишка и ето – пристига Пясъчният човек. Главата му в профил силно наподобява месеца, а във фас прилича на орел.(В България освен с Торбалан, плашат децата и така: 4Ще дойде орелът и ще те вземе.") Движи ръцете си досущ като криле. Започва странният му танц около леглото на заспалото момче. Страшната сцена, в която той взима очите на момчето е силуетна. Виждаме какво е взел едва когато три настървени и гладни орлета отварят човки, за да изядат очите на детето. Виждаме черните дупки, които грозно зеят в лицето на детето. А след малко виждаме много такива детски лица - с грозно зеещи черни дупки вместо очи. Интересно е, че главата на пясъчния Сънчо е от твърда материя, но виртуозното осветление и внимателно подбраните пози го правят изключително жив и убедителен.
Дизайнерите на куклите са Маккинън и Сондърс , които продължават да работят и имат собствено студио. („Котката на Франкенщайн” е един от малкото им проекти за рисувана анимация) За голямо съжаление Пол Бери  си отива от живота твърде млад – едва на 40 години  - от мозъчен тумор. Куклената анимация губи страшно много, а също и анимационният "хорър".
Пол Бери  не посочва Хофман като основа за филма си. А всъщност легендата за пясъчния Сънчо, който сипва в очите на децата вълшебен пясък, за да заспят, поне доколкото ни е известно, за първи път е преобърната от Е.Т.А. Хофман.  Но хофманият разказ е много по-богат  - в него има и ужас, и фантазия, и гротеска, но винаги прозира невероятното му чувство за хумор.Малкият филм на Пол Бери е абсолютно откровен "хорър"  - определено не е за деца, въпреки че всички помним детските си кошмари, чувството, че някой се е скрил под леглото, странните шумове, които идват отвсякъде - аз си мислех, че нещо огромно и чудовищно диша и ме дебне в тъмното.
           Странен филм на един талантлив аниматор.По-долу е филмографията му:



2001 Monkeybone (stop-motion animation) 
1998 BBC Future Generations (TV short) (animator)
1996 James and the Giant Peach (animation supervisor)

1996 The Devil Went Down to Georgia (short) (animator)


1992 Truckers (TV series) (animator)

1991 The Sandman (short) (animator)

1990 The Fool of the World and the Flying Ship (TV movie) (animator)

1984-1988 The Wind in the Willows (TV series) (animator - 9 episodes)
Remember, Remember (1988) (animator)
The Lost River (1988) (animator)
Paperchase (1986) (animator)
The Great Golfing Gamble (1986) (animator)
Toad, Photographer (1986) (animator)




[1]Прочутата детска книга„Шумът на върбите” от Кенет Греъмз(1908г.) е превърната в телевизионен сериал от Косгроув Хол и е от знаковите най-дълготрайни  сериали
 в историята на студиото – 1983-1990г.