ДЕСЕТ ДНИ, КОИТО РАЗТЪРСИХА ВИМЕО
доц. д-р Цветомира Николова, НБУ
През януари 2013 г. студенти по анимация и по музика от Единбургският колеж по изкуствата и студенти по анимация от Нов български университет се впуснаха в едно истинско десетдневно анимационно приключение, което през 2014 година изключително се разрасна и обогати. Идеята за такъв анимационен маратон хрумва на Алан Мейсън, ръководител на програма „Анимация” в Единбургския колеж по изкуствата към Единбургския университет. Първоначално това е просто част от задължителната учебна програма и се провежда само със студентите от колежа. На първото издание на възстановения Световен фестивал на анимационния филм във Варна, сред чиито спонсори е и Нов български университет, ни гостуваха двама преподаватели от програмата – д-р Джон Мъри и Джаред Тейлър, които споделиха своята методика с присъстващите преподаватели от нашата програма „Анимационно кино”. В разговора възникна съвсем спонтанно идеята следващия филмов маратон да бъде общ – между студентите от Единбургския колеж по изкуствата и студентите по анимация от НБУ. Изискването към студентите беше следното – всеки да направи по един филм за 24 часа и до 24.00 ч. всеки ден да го качи в любезно предоставения от страна на нашите шотландски колеги специално открит за целта канал във Вимео . Аниматорите имаха възможност да слагат своите филми, нуждаещи се от озвучаване и в Дропбокс, а студентите по музика от Единбургския колеж по изкуствата слагаха също в Дропбокс свои музикални композиции, написани преди това или по време на маратона. Ето част от указанията на Алан Мейсън към студентите преди началото на маратона: „Задайте си въпроса „Какво е филм”, нещо повече „Какво е анимационен филм?” Да, ще трябва вие да решите какво е най-важното за един анимационен филм – идеите, да... но какво още. Рисунки, фотографии, предмети, пластилин, хора, места ... и още какво? Повечето филми, дори и най-кратките, имат звуци, освен изображение и ще трябва да решите каква роля ще играе звукът във всеки от вашите десет филма. Дефиницията за анимационен филм е твърде широка и не особено категорична и вие ще решите на своя отговорност какво е най-важното за един анимационен филм. Очевидно е, че няма да можете да направите филми с голяма продължителност поради зверски кратките срокове. Но това не означава, че на филма може да му липсва структура и основна цел и че може да изглежда недовършен. Няма как на всички да се осигури техника и оборудване, затова ще бъдете оставени максимално на собствени възможности, ресурси и въображение. Всеки нов ден възможностите ще са различни за вас – понякога почти няма да имате такива. Затова трябва да сте много изобретателни и гъвкави според обстоятелствата.
Другото хубаво в проекта е, че ще трябва да извадите максималното от идеята, която ви хрумне, колкото и посредствена и бледа да ви се вижда тя. Едва ли ще имате възможност да седите с часове в очакване да ви хрумне блестяща идея, която като по чудо ще се материализира. Ще трябва да се примирите и да се съсредоточите върху това как да извадите от въпросната идея най-доброто и как да я представите по-интересно.”
Резултатът от първия съвместен десетдневен маратон е впечатляващ: общият брой на филмите е 140, от които 110 са на студенти от НБУ. Наистина, както шеговито е подсказано в заглавието, в един момент Вимео каналът преля от филми и се наложи да се разшири неговата вместимост, за да могат студентите да продължат да качват своите филми. Участвалите шотландски студенти аниматори са 6, студентите от НБУ са 13, а шотландските студенти композитори - 10. След маратона самите участници определиха по интернет петте най-добри филма, което на практика изключва възможността да гласуват за своите собствени филми. Никой не забранява това, но може би откритостта на гласуване предпазва студентите от изкушението. Разбира се, всеки може да гласува за приятелите си и това не може да бъде предотвратено, но въпреки недостатъците на анкетата, тя е част от самото упражнение и приучва студентите да поемат пълна отговорност не само като творци, но и като активни анализатори на своето творчеството и на творчеството на своите колеги. Шотландците организираха прожекция на най-харесваните филми, малък концерт и парти след изнурителната десетдневка, които се излъчваха по интернет, за да могат нашите студенти да наблюдават. Най-харесваният филм беше български – „Майка” на Йоана Александрова, дипломантка от Бакалаварска програма „Анимационно кино”.
В момента Йоана е приета със стипендия да учи магистратура в Единбург и вероятно за това са изиграли не маловажна роля чудесните й десет филма от проекта, които представляваха различни анимационни техники – пластилин, плосък релеф, пиксилация, кафе, традиционна рисувана анимация с молив и др. Няколко от филмите, създадени по време на маратона, бяха селекционирани за състезателната програма на няколко фестивала – София Филм Фест, фестивала на късометражното кино „Златен Ритон”, Международния фестивал за късометражно кино „В двореца”, Световния фестивал на анимационния филм - Варна’13 и др. Репортажи и отзиви за филмите имаше в сп. „Кино”, в-к „Аз Буки” и предаването „Рецепта за култура” на БНТ.
Българският подход към маратона през първата година имаше една особеност, която предложихме и на шотландските си колеги – ние решихме в помощ на студентите да обявяваме незадължителни теми, които задавахме заедно с доц. Невелина Попова. Всеки ден студентите можеха да избират от две възможни „сламки”, но имаха и свободата сами да измислят своята тема. Свободно беше и самото участие на студентите от българска страна – ние не задължихме никого. Шотландските колеги обявиха и петдневен маратон за студентите от първи и втори курс, но нашите студенти от тези курсове сякаш се побояха да участват. Точно страхът на някои студенти от тази интензивна работа поставя въпроса за обратната връзка. Какви са впечатленията на участниците от проекта в двете последователни години? Какво е по-нататъшното творческо развитие на студентите? В НБУ филмите и от двата проекта бяха представени и обсъдени на традиционните анимационни семинари, които се провеждат два пъти месечно, а отделно организирахме и прожекции в Аулата. Ето какво са споделили някои от участниците: „Бяха десет дни и десет нощи. А ние с по един чифт обувки минахме през десет гори, преплувахме десет реки, надхитрихме ламята с десет глави, създадохме света и го срутихме, разделяхме се и пак се събирахме, танцувахме, ходихме по въже, пораснахме, станахме пак деца, летяхме...” казва Кристина Гацова, Магистърска програма „Анимационна режисура”, в момента ръководи детска анимационна школа към Университета „Гоце Делчев” в Щип, Македония. “Участието ми наистина разшири представите ми за това какво може да се постигне с анимацията и ме убеди, че тя наистина няма граници в изразните средства”, казва Милена Симеонова, тогава дипломантка в БП „Анимационно кино”.
В последствие Милена получи две награди за своя филм „Кръпката”, с който се дипломира – на Световния фестивал на анимационния филм – Варна’13 и на Фестивала за късометражно кино „Златен ритон” в Пловдив. Освен това Милена Симеонова активно участва в младежкото независимо комиксово списание „Комиксер”, успяло да издаде вече пета книжка въпреки финансовите затруднения. „Имах желанието да си сверя часовника, и да видя на какво ниво съм. Интересно ми беше да работя под напрежение и конкуренция, а още по-интересно ми беше да видя какво ще успея да направя и дали е съпоставимо с нивото на колегите. Стараех се да давам всичко от себе си в този кратък период, за да направя по едно завършено, приятно изглеждащо и логично филмче всеки ден,” споделя Николай Иванов, дипломант в БП „Анимационно кино”. След проекта и успешното си участие в наградите „Джеймисън”, почти съвпадащи по време, Николай Иванов се включи в независимото анимационно студио „Павилион”, което се развива много добре, имайки предвид настоящата конюнктура. Силвия Иванова, дипломантски семестър в БП „Анимационно кино”, казва следното: „Успяхме да изградим едно ново виждане за нашата работа като по-космополитна и част от едно глобално цяло. Вярвам, че това е важно, защото, в което и да е изкуство обективната и разумна гледна точка и адекватният критерий на твореца за собствената му дейност са от голямо значение. Намерихме своите слаби и силни страни - подобрихме и двете. Намерихме и мястото си сред другите участници." В момента Силвия Иванова е координатор на Световния фестивал на анимационния филм във Варна. Любопитно е, че Силвия се включи и във втория маратон. Повторно пожела да участва и Валя Панева, магистър по анимация, която в момента работи в аудиовизуално студио „НикАй” в Турция.
Вторият десетдневен анимационен маратон, който се проведе през януари 2014 година, по начало беше замислен като по-мащабен – с колегите от Шотландия решихме да поканим по-широк кръг от участници, дори решихме да оставим свободен вход за професионалисти. Но мащабът, който се постигна, надмина всички очаквания. В проекта участваха осем университета от пет страни: Университета Салфорд, Манчестър, Великобритания; Института по изкуствата ArtEZ, Арнхайм, Холандия; Института по изкуства и дизайн, Люцерн, Швейцария; Университет по изкуства и дизайн „Емили Кар”, Канада, НАТФИЗ и АМТИ – Пловдив. От страна на НБУ участваха 18 студенти по анимация, които направиха 141 филма. Седем от музикалните композиции са дело на студентката Валерия Попова от Департамент „Музика” в НБУ и нейния художествен ръководител проф. Стефан Драгостинов. Във втория маратон първото място в студентската класация спечели Елеонора Аспарухова, магистър от университета Салфорд, която преди да замине за Англия е учила две години анимация в НБУ. Филмът-фаворит е направен по една детска песничка. Джаред Тейлър, директор на анимационната програма в Единбургския колеж по изкуствата, коментира шеговито, че тук е напипана най-добрата формула за анимационен филм – симпатичен типаж, въображение и хумор, музика. Но класациите са винаги относителни и не могат да обхванат, нито пък съвсем точно да измерят постиженията на всички студенти. Този път от страна на НБУ участваха две второкурснички - Катерина Митева и Диана Ценова, които се представиха много добре. Стоян Георгиев, Диляна Трайкова, Богомила Йорданова, Надежда Арсова от НБУ, Антони Тонев, Атанас Филипов, Маргарита Стаменова от НАТФИЗ, Александър Костов от АМТИ (чиято музика озвучава 44 филма), Марина Колева, завършила Графичен дизайн и майнър по анимация в НБУ и после магистратура във Фаръм, Великобритания – това са само част от студентите, чиито филми са впечатляващи.
Няма как да изредя имената на всички участници, чиито успехи са не по-малки. Някои от тях за първи път правят нещо завършено; други вероятно се ентусиазират и зареждат с творческа енергия от невидимата виртуална общност; трети експериментират в непознати за тях територии. Участието в такова трескаво творчество само по себе си е постижение и заслужава адмирации.
Мащабът на проекта наложи всяка участваща страна да открие собствен платен Вимео канал , за което получихме любезната подкрепа на НБУ. Това още повече улесни проследяването на зрителските реакции, защото платеният канал предоставя статистически данни. В тазгодишния проект имаше и друг нов момент. Тази година се чества сто годишнина от рождението на един от пионерите на анимационното кино - шотландеца Норман МакЛарън и един от дните беше посветен на неговото творчество, което той реализира предимно в Канада, с подкрепата на известния в професионалните среди Национален филмов борд. Като жест към нашата страна и за да се запази духът на равнопоставеност, шотландците решиха да посветят един ден на творчеството на Доньо Донев, знакова фигура в българската и световна анимационна школа. Този нов момент се оказа много успешен начин студентите да се запознаят с традицията и историята на анимацията, което, според мен, е изключително важно за бъдещото им развитие като автори.
МакЛарън и Доньо Донев сякаш обитават два полюса в анимационното изкуство, въпреки че и двамата се интересуват от фолклора като неизчерпаем източник на идеи и притежават ярко и лесно достъпно за публиката чувство за хумор и музикалност. Норман МакЛарън е известен като един от големите експериментатори в анимационното кино като сред разнообразните му интереси се открояват игрите му с абстрактните форми, с ритъма и повторението, със звука и образа, с техническите възможности на киното и художествените средства, които те предлагат. Освен че рисува върху лента и драска върху звуковата писта, той измисля уред, който му дава възможност да синхронизира звука с анимацията направо върху филмовата лента. Доньо Донев е майстор на класическата анимационна сатира. В неговите филми винаги има разказ с неочакван край - винаги смешен, но често и много горчив. Всеки, ако е честен със себе си, може да се припознае в на пръв поглед добродушно окарикатурените и забавни човечета в характерния, лесно разпознаваем и уж чисто анимационен свят на „Тримата глупаци”. Между тези два полюса трябваше да се разположат и студентите. Филмите от тези два дни варираха от комично направена етнографска съпоставка между шотландци и българи, през цяла поредица абстрактни формалистични филми или отделни етюди в ритъма на МакЛарън или на Донев до напълно завършени сатирични миниатюри.
В спектъра от студентските филми и от двата проекта също могат да се забележат двата полюса – чисто абстрактните филми, често обвързани с търсене на различни анимационни техники и филмите-разкази. Според мене за такъв формат е нормално да преобладават формалистичните търсения и затова появата на филми, които разказват истории, е много интересна и си струва да бъде разгледана специално. Появиха се дори и класически миниатюри с неочакван край. Обект на специално изследване би могла да стане и връзката аниматор-композитор; визия-звук, тъй като в този проект тя се постига по уникален начин.
Всеки, който се е занимавал с анимационно кино, знае колко трудоемък е процесът до завършването на един анимационен филм, или дори продукт, ако става дума за реклама, форшпан, образователен филм или др. Ако изключим копирането от интернет, което става все по-масово и изглежда лесно, всяка анимационна технология, независимо дигитална или класическа, има своите трудности. За част от студентите те изглеждат непреодолими и финалът се отдалечава невъзможно във времето. От друга страна, младите автори все още не са свикнали на разнообразните реакции, които проектите им предизвикват у различните зрители, колеги и преподаватели. Това понякога също ги отказва. В кратките срокове на маратона, те нямат време да се колебаят дълго. Трябва да мобилизират всичките си сили, знания, умения и изобретателност, вместо да очакват вдъхновението да ги споходи. Това е само един от плюсовете на маратона. Другите са очевидни – контакти с колегите от други университети и колежи; умения да комуникираш делово и точно с колеги от други култури; умението сам да представиш работата си в интернет – да напишеш анотация, да упоменеш всички, които са се включили, да подбереш най-подходящ кадър за икона, която в интернет играе ролята на рекламен плакат; не на последно място – съчетанието от работна дисциплина и гъвкавост, за да прецениш кое е най-важното в кратките срокове. От всички участници в проекта, минимален е броят на онези, чието по-нататъшно развитие не е очевидно.

Може би затова в програмата „Анимационно кино” се обсъжда възприемането на принципа на задължителни подобни упражнения, макар че общуването с толкова различни университети и съответно култури вероятно играе стимулираща роля. При всички случаи сигурно е, че международните десетдневни маратони ще продължават и в бъдеще.

интервю с Джоан Грац

Неотдавна, от 28 юни до 4 юли тази година, един курортен град на Херцеговина – Неум– беше домакин на Деветото издание на Международния фестивал на анимационния филм. Фестивалът съществува от девет години и въпреки голямата фестивална конкуренция и трудностите във финансирането, вече печели известност и почитатели. Директорът на Юринко Раджич, работил в Загребското студио за анимационни филми близо 20 години, започва с идеята да организира в Неум международна анимационна работилница за деца, която веднага се разраства и се превръща в цял фестивал. На първото издание пристигат 64 филма от 21 страни, а на последното са изпратени над 500 филма от 45 държави. Фестивалът се провежда на открито и не малко курортисти с удоволствие сядат да гледат анимация пред хотел „Слънце”, съвсем близо до пострадала от бомбардировките сграда, която се е превърнала в убежище за стотици лястовички. Деветото издание на фестивала се отличава и с нещо друго – програмите се прожектират едновременно в летните кина на Неум, Дубровник и Мостар; а сред гостите му имаше представители на всички нови държави от територията на бивша Югославия. Но освен амбицията да срещне авторите от всички тези, а и от много други страни по света, фестивалът печели престиж, като кани за председатели на Международното жури ярки и утвърдени имена. След Никола Майдак, Боривой Довникович, Бил Плимптън и др., тази година Международното жури беше председателствано от Джоан Грац, виртуоз в така наречената „пластилинова живопис под камера” и носител на „Оскар” за филма си „Мона Лиза слиза по стълбите” за 1992 г., както и на много други престижни награди за богатото си творчество. Съвсем наскоро излиза на пазара и книгата й „Моята Тесла: за любовта между една мишка и нейната кола.” (с илюстрации от авторката). Предлагаме ви разговор с нея:

- Госпожо Грац, разкажете за началото на Вашия творчески път. Как стигнахте до анимацията?
- Завършила съм рисуване и история на изкуствата в Калифорнийския университет. След като се дипломирах, не ми се искаше да започна веднага работа и записах архитектура в Орегон, тъй като този курс на обучение е доста дълъг. Докато учех архитектура, донякъде случайно опитах да анимирам и бързо се ориентирах към работата под камера. Вместо да трупам купища последователни рисунки и накрая да ги заснема, предпочетох да снимам директно, да променям малко същото изображение, пак да го снимам и т.н. Така направих една фигура, която дишаше - това беше първата ми среща с изкуството на анимацията. Когато завърших архитектура, вече знаех с какво искам да се занимавам – с анимация. Може би това е логично развитие за хора с тази специалност – познавам няколко колеги от филмовата индустрия, които също са били архитекти. Освен анимация, правила съм и декори за филми. В началото рисувах с маслени бои, после минах на акрилни, но те не се смесваха добре. В студиото на Уил Винтън открих пластилина и той се оказа най-доброто средство за мен. Напоследък използвам и Фотошоп; пробвала съм и други средства в работата си под камера. Най-забавно ми беше да работя серия реклами за подправки. Дадоха ми около 60 подправки в големи количества, които ми бяха необходими за анимацията. Студиото ми миришеше толкова хубаво! Получи се много добра работа.
- След като открихте пластилина, какво почнахте да „майсторите” с него?
- Първият ми филм беше абстрактен. Никога не съм била добър разказвач на истории. По-скоро съм художник и обичам спонтанността по време на работа. Обикновено не знам къде отивам. Мисля си, че ако човек знае къде точно отива, едва ли си заслужава да си хаби силите да го прави. На мен ми е интересно да откривам различни неща по време на работния процес. Филмът, с който спечелих „Оскар” ми отне общо 10 години. Първите шест-седем се опитвах да избера художници и кои техни творби да включа. Самата анимация ми отне 2 години. Опитвах се да наподобявам прецизно авторите. Използвах единствено показалеца си, за да нарисувам нещо, което художниците са правили с четка. Това отне много време. Но това, което ме интересуваше истински, бяха метаморфозите. Една картина се раздвижва, променя се и в един момент напомня и на двамата художници, но в някаква нова версия. Винаги съм работила по този начин – един продължителен процес под камерата; движение напред, без възможност за връщане назад, за редактиране, без компютри, които да забързват или забавят темпоритъма.
- Как се разпространяват вашите филми?
- Разпространението винаги е било проблем за късометражните творби. Обикновено филмът се показва на фестивали само 2 години. Но през 90-те имаше много образователни медии, библиотеки, правеха се и DVD. За жалост после разпространителите на VHS и DVD фалираха и сега моите филми са в i-Tunes. Повечето хора биха гледали 1-2 пъти някое мое произведение, но едва ли биха искали да го притежават. Това е непечеливш бизнес. Имам късмет, че правя реклами и не завися от приходите от късометражните ми творби. Но сега интернет дава възможност да се видят много филми.
- Наградата „Оскар” помогна ли за по-широкото разпространение на Вашия филм?
- Показаха го по една обществена телевизия в Орегон. Преди „Мона Лиза слиза по стълбата” и друг мой филм - „Сътворението”, също беше номиниран за наградата, както и други филми на студиото на Уил Винтън. Тогава направих голяма реклама за „Юнайтид еърлайнс”, после за „Кока Кола”. Истината е, че и най-малкият бюджет за реклама ми е носел повече пари от всичките ми други филми, взети заедно.
- Споменахте, че сте гостували на Варненския световен фестивал на анимационния филм преди много години? Какви са Вашите спомени от това гостуване?
- Да, през 1981 или 1982 година бях на Варненския фестивал, за да представя филма си „Сътворението”. Впечатли ме огромната, препълнена с деца зала. Много интересни бяха техните реакции, защото не всички филми бяха детски. Сега според мен е точно обратното – на фестивалите има твърде малко публика. Спомням си, че филмът ми стана повод за дълги дискусии с двама господа, чиито имена вече не помня. Единият беше критик, който не одобряваше религиозния момент във филма. А другият беше оператор, който много хареса филма. Пътуването ми до Варна в онези години беше вълнуващо и интересно за мене и с голямо любопитство бих посетила отново този фестивал.
- Бихте ли разказали за сътрудничеството си със студиото на Уил Винтън?
- През 1979 г. ме помолиха да им помогна със довършването на „Рип Ван Уинкъл” по едноименния разказ на Уошингтън Ървинг. Филмът беше с дължина 26 минути и се предполагаше, че ще го завършим само за два-три месеца, но се оказа, че работихме почти цяла година. Нямах никакво намерение да оставам в екипа, но стана така, че работих за тях следващите 10 години. След „Рип ван Уинкъл”, поех да режисирам и анимирам „Сътворение” по поемата на известния черен поет Джеймс Уелдън Джонсън, една от най-ярките фигури на на литературното движение „Харлем ренесанс”. За първи път раздвижвах по този начин картина. Направих сториборда, а после получих от студиото сценария и трябваше да се откажа от някои идеи. Това ми наложи по-строга дисциплина на работа, в сравнение с начина, по който работя сега. „Сътворение” беше филмът, номиниран за „Оскар”. В тези дни Уил се интересуваше много повече от това да рекламира студиото, а не от индивидуалната работа на хората в него. На филма се гледаше като на негов. Мисля, че му отне много време, докато осъзнае, че трябва да споделя с останалите признанието, което получава. Иначе беше добър работодател, много позитивен и оптимистичен. Умееше да поставя граници. По това време беше по-лесно да се отиде на фестивал, да се печелят награди, по-малко хора работеха в бранша, а техниките, които се използваха, бяха нови.
- Разкажете за работата си върху пълнометражния филм „Пророкът”?
- Прези 4-5 години бях в Лос Анджелис на парти с аниматори, по времето, когато се обсъждаха наградите „Оскар”. Един мъж се приближи и каза, че търси точно мен. Попита ме дали искам да направя част от филма „Пророкът”, по едноименната книга на Халил Джубран. Говорил беше и с други режисьори. Макар че групата претърпя известни промени, той успя да събере няколко много добри аниматори и всеки трябваше да направи отделна част от филма. Сред тях беше и Роджър Елърс, режисьорът на „Цар Лъв”, на който бе възложена обобщаващата рамка за анимацията, която накрая се превърна в основен компонент на филма. Направих 4 минутна анимация, както и останалите режисьори. Роджър не се опита да пригоди нашите почерци към неговия и всъщност различните стилове направиха филма много по-интересен.
- Филмът завършен ли е?
- Все още не. В един момент от работата по него привлякоха като продуцент Салма Хайек. През май гледахме част от готовата продукция, но работата все още продължава. Вероятно искат да го пуснат на екран малко преди наградите „Оскар”, за да не бъде забравен дотогава. Покрай филма посетих за първи път Кан. Беше ми приятно, че хората се интересуват от нашия филм. Но от друга страна, Кан е странно преживяване. До този момент не бях попадала на фестивал, където се говори основно за тоалетите на звездите. Всички искаха да снимат Салма, която е прекрасен човек, ангажирана с различни каузи като правата на жените, екология и т.н. Но заради това, че бях до нея, ме снимаха толкова много, колкото никога през живота ми. Беше забавно – когато вървяхме по червения килим, фоторепортерите се разкрещяха на Бил Плимптън, който също има четириминутна част от филма. Той е доста висок и им беше попречил да снимат Хайек. Мисля си, че всички щяха да бъдат по-доволни, ако нас ни нямаше там, за да могат да се съсредоточат върху роклята на Салма Хайек.
- Имате ли любими аниматори?
- Харесвам работите на много хора. Винаги съм харесвала компанията „Ардман” – познавам Ник Парк, Питър Лорд и Дейвид Спрокстън от много време. Запознахме се в Загреб през 80-те години, после наблюдавах разрастването на тяхната филмова компания. Те са най-добрият пример за голяма филмова компания. Питър винаги е умеел да приобщава и да се доверява на хората, с които работи. Харесвам и Теодор Ушев. Не го казвам, защото разговарям с българи. Гледала съм филмите му на различни фестивали. Харесва ми как използва някои елементи от немския експресионизъм, арт деко, руския авангардизъм – неща, които допадат и на мен самата. Работите му са силни, въздействащи и той наистина е един от моите фаворити.
- Бихте ли разказали нещо за общия си филм с Джоана Пристли „Плюсове и минуси”(1993 г.), в който се смесват анимацията и документалното кино, а също и много различни анимационни техники. Особено любопитно е кой написа текста?
- Имахме въпросник, който изпратихме на затворници. Един познат водеше курс по писане и даде получените от затворниците отговори на класа си. Така се роди текстът. Героинята на Джоана беше надзирателка, а в анимацията си тя използва оръжия и предмети, конфискувани от надзирателите. Моят герой беше осъден за въоръжен обир. Негови приятели бяха гледали филма, бяха му казали и той ми се обади, след като излезе от затвора. Срещнахме се, приличаше на адвокат. Беше продавал коли и го попитах дали уменията му да манипулира, научени в затвора, му помагат в бизнеса. Той ми каза, че винаги мога да разчитам на него. Очевидно филмът му беше харесал.
- Какво мислите за смесването на анимационни техники?
- Зависи. Харесах един немски филм в панорамата – абстракция по музика, много красив беше. Не обичам компютърната анимация, която се стреми да показва нещата точно както са в действителност. Героите понякога изглеждат зловещо и въпреки че техниката се усъвършенства, те все още си остават такива. Всичко е някак бездушно и като си помисля колко много хора са се трудили върху нещо толкова бездушно...
- Обичате ли да работите върху литературни адаптации?
- О, да. Обикновено, когато нямам идея за нов филм, правя някаква абстракция или търся някое литературно произведение. Така направих „Кубла Хан”(2010 г.) Много харесвам поемата на Коулридж. Да, смисълът й е малко неясен, загадъчен и не е съвсем ясно какво е искал да каже авторът. Но в нея има много силно чувство – макар и от епохата на романтизма, произведението звучи модерно. Това е последният филм, който правих преди дългометражния. Беше монохромен – решен само в един цвят, по-графично. Харесва ми да работя по този начин, без да знам къде отивам предварително. Единственият недостатък е, че при абстрактните филми понякога не знаеш и къде да спреш. Но това се отнася и за много други филми.
- Бихте ли казали нещо за „Завръщане в земята на Оз” ?
- Много ми беше приятно да работя върху този филм. Беше още преди навлизането на компютрите и чисто технически беше истинско предизвикателство. Имаше хора, които отговаряха за ефектите – сега с новите технологии това е толкова лесно. Това беше първият пълнометражен филм на Уолтър Мърч. Много интересно беше, той е един от най-интелигентните хора, с които някога съм работила. Толкова е интелигентен, че понякога не разбирах какво иска от мен, какъв точно ефект трябва да се постигне – нищо не проумявах от анализите му. Може би защото идваше от игралното кино, искаше да правим дадена сцена отново и отново, а накрая решаваше, че първата е била най-добра. За всички нас това беше доста обезсърчаващо, но заради неговата интелигентност и финес човек винаги се стараеше да му угоди.
- Вие живеете в лодка в Портланд. Това звучи толкова интересно…
- Лодката е върху големи подпори и не се движи непрекъснато. Клатушкането се усеща, ако има по-големи вълни. В началото когато се нанесох там, ми се е случвало да ми се завива свят, но после свикнах. Понякога идват видри и си играят на палубата. Така съм близо до природата, а в същото време само на 10 минути пеша от моето студио. Има още 30 къщи-лодки, като едно малко село сме. Това ми позволява да живея в малка общност, докато съм в голям град. А иначе, за Орегон преди сякаш никой не беше чувал. Сега е прочут заради либералния дух, екологичната си политика, но най-вече заради храната – също като в онази телевизионна пародия „Портландия”, в която ако някой си поръча пиле, пита как се е казвало, какви са родителите му, било ли е щастливо и т.н. Но, разбира се, в Портланд, освен от храната, хората се интересуват много от изкуство, литература, музика. По-добре се чувствам в Орегон, далече от Холивуд, отколкото в Калифорния, където съм родена.
Интервюто взеха:
Цветомира Николова и Зина Соколова