Търсене в този блог

сряда, 26 септември 2012 г.

Малки университети


                                         Работилницата "Звук и спомени", Варна'12
            През изминалата седмица във Варна се състоя Осмият световен фестивал на анимационния филм. Предисторията на този фестивал, възроден миналата година след 15 годишно прекъсване благодарение на ентусиазма и усилията на няколко известни и все още начинаещи автори на анимационни филми, е интересна. През 80-те години на миналия век фестивалът успява за кратко време да се превърне в един от най-престижните фестивали на световната анимационна сцена. Все пак славата на фестивала все още живее в паметта на много аниматори от старото и средното поколение. Миналата година, водени от известния наш режисьор и художник, проф. Анри Кулев, една сравнително малка група хора успяха да възстановят фестивала и решиха да го направят ежегоден, за разлика от неговия предшественик.
Извън качеството на подбраните за конкурса и панорамата филми, фестивалът може да се похвали с нещо много ценно – до голяма степен във фокуса и на двете издания са студентските филми. В организацията на фестивала участват студенти и преподаватели от НБУ, а след спонсорите на фестивала е НБУ и НАТФИЗ „Кр. Сарафов”. Миналата година бяха представени студентски програми от НБУ; НАТФИЗ; Les Gobelins, Франция; Университета в Южна Калифорния, факултет „Джон Денч”, където се е учил Стивън Спийлбърг; ФАМУ, Чехия и Единбургския колеж по изкуствата. Тази година програмата също беше изпъстрена със студентски програми, анимационни работилници и майсторски класове. Имаше сборни програми със студентски филми от Института за дизайн и декоративни изкуства ENSAD, Франция; от уникалното висше училище само за анимация във Виборг, Дания – „The Animation Workshop; известното Студио „Шар”, което е същевременно продуцентска  къща и школа за младите руски аниматори;  Филмовата академия в Баден-Вюртенбург, Германия и отново от Единбургския колеж по изкуствата към Единбургския университет. Заедно с индивидуално състезаващите се студентски филми, срещите и контактите с различни автори, тези прожекции, майсторски класове и работилници се превръщат в малък университет.
Сред споменатите вече работилници особено място заемат две – детската работилница на Жан Люк Слок и Карин Миралес, които бяха гости и активни участници и на миналогодишното издание на фестивала и рабтилницата „Звук и спомени”, водена от преподавателите от Единбургския колеж по изкуствата към Единбургския университет Джаред Тейлър, директор на програмата по анимация в колежа и д-р Джонатан Мъри. В детската работилница е много оживено и малко по-шумно. Децата на Варна са много ентусиазирани и нетърпеливи, но целият този поток от енергия, идеи и желания е ненатрапчиво и много лесно овладяван от опитните Жан Люк Слок и Карин Миралес. Жан Люк е  продуцент на белгийското студио „Camera, etc., което се помещава в Лиеж и което има освен авторски филми, вече има произведени много филми с деца и възрастни. Целта на тези филми е да се научат и децата, и възрастните да работят заедно, да решават конфликти помежду си, да довършват започнатото и най-важното – да опитат от  вълшебната сила на творчеството. Анимацията тук служи като средство децата да се научат да мислят, да разказват, да търсят оригинални решения – и всичко това, докато се забавляват. От миналогодишната работилница на Жан Люк и Карин Миралес във Варна и после за студенти и професионалисти в организираната от НБУ „Анимационна работилница” в с.Варвара се родиха не само симпатични детски и после студентски филмчета, но и студенти, които се запалиха по техния начин на работа. Дипломантките от НБУ Ирина Арменкова и Росица Арменкова вече имат два малки филма, направени с деца, които имат здравословни проблеми и се обучават по специален режим в 99-то Основно болнично училище. Опитът на двете студентки заслужава отделно внимание, защото в България, за разлика от много други европейски страни, все още не оказваме достатъчна подкрепа на хората, които тръгват смело по неутъпкани пътеки.     
Работилницата, която проведоха Джаред Тейлър и Джонатан Мъри във Варна, беше всъщност едно малко видоизменено според тукашните технически условия упражнение от тяхната учебна програма. Задачата беше да направят малки екипи и всеки да запише един спомен в рамките на минута. После екипът от трима души решава кой от спомените има шансове да стане интересен анимационен филм и по звука, спазвайки ритъма на разказа, емоционалните паузи и акценти, да се направи бързо филма – в рамките най-много на месец. Прожекцията от студентските филми, направени по този начин в Шотландия, беше изключително интересна – и като професионални постижения на студентите, но също и като един голям разказ за това какво вълнува младите хора, кои теми се преповтарят. Някой каза на фестивала, че младите хора нямат много спомени, но бидейки близо до детството, спомените им са съвсем свежи и ярки.  Нашите студенти не успяха да направят филм поради ограниченото време и поради липсата на достатъчно оборудване, но представиха три обещаващи проекта за филми, които направиха в рамките на един ден.
Тук ви предлагам разговори с водещите работилниците – участниците в малкия университет, в който обещава да се превърне Варненският фестивал на анимационния филм. Университет както за опитни и начинаещи професионалисти, така и за широката публика.

                                            Джаред Тейлър, шеф на анимационната програма
                                            в Единбургския колеж по изкуствата към Единбургския университет
                                         д-р Джонатан Мъри, преподавател

-          Господин Тейлър, разкажете нещо за вашите методи на преподаване?
Джаред Тейлър: Преди да почна работа  в Единбургския колеж по изкуствата, преподавах в колежа „Ривънсбон” в Лондон. Там преподавах дигитални  технологии и всичко беше свързано с компютъра. Използваха се малко традиционни методи, но едно от най-важните неща по отношение на дигиталното обучение беше рисуването от натура. Там все още продължават много да рисуват. И това е изключително важно. Ако поставите пред компютъра някого, който не може да рисува, резултатът ще бъде лоша, но скъпа рисунка. После получих възможност да отида в Единбург, където нещата са съвсем различни. Тук не препоръчваме на студентите специални методи, които да използват, когато правят анимация. Стремим се да им покажем колкото се може повече различни методи за производство на филми. Разбира се, за ограниченото време, с което разполагаме, сме в състояние да им покажем само най-основното в толкова много техники. Във втората част на обучението те трябва да решат кой метод да изследват в дълбочина, или няколко метода и някаква комбинация от тях. Но не дигитални технологии, не и аналогови – а нещо средно между тях.
Много се радваме, че в колежа в Единбург имаме много добро студио и студентите го ползват през цялата година. Има добър обмен между самите студенти – те си помагат в проектите, споделят своя опит и не стоят разделени в класните си стаи. И първокурсници, и абсолвенти работят заедно.
Едно от нещата, които стимулираме в нашите студенти колкото можем, е да се стремят към това да завършват филмите си. Има ужасна тенденция  сред тях да се тревожат дали са намерили съвършената идея, преди да са направили каквото и да било. Моята философия за това защо хората творят и в нашия случай, защо правят анимация, няма нищо общо с това колко добър и траен ще бъде крайният резултат. Това е свързан с преди всичко с това как се чувствате, как виждате начини да подобрите нещата – просто това е един продължителен процес. По всяко време трябва да има баланс между творческия импулс да направите нещо и опасенията дали нещата ще се получат.
Затова се опитваме да накараме студентите да завършват кратки анимационни филми. Такава е и идеята на 10х10  - т. е. за 10 дни студентите да направят 10 филма. Т. е. по един филм на денонощие. Целта ни тук е да ги стимулираме в максимално кратък срок да направят нещо завършено. Понякога творческото мислене се стимулира от преодоляването на препятствия, решаването на конкретен проблем. В случая срокът от 24 часа е единственото препятствие и затова ги насърчаваме да го преодолеят по всякакъв начин.  Резултатът е, че студентите много експериментират, довършват повечето идеи, които им хрумват, просто физически повече се занимават с анимация.
-          Каква е разликата между вашите студенти и българските им колеги?
Джонатан Мъри: Трудно ни е да направим това сравнение за краткото време, през което работихме с българите. Целта ни беше да видим как студенти от други страни реагират на нашите обучителни методи, както и да видим как работят нашите колеги преподаватели от България, Франция и други страни. Студентите бяха много активни, имаха интересни идеи. В момента откриваме повече прилики, отколкото разлики между студентите от нашите две страни.
-          Има тенденция към съкращаване курса на обучение в много университети?
Джаред Тейлър: За щастие в Единбург студентите ни учат 4 години, за разлика от Англия. И съм убеден, че тази година им е необходима, за да пораснат просто, да съзреят  - както те, така и техните идеи. Освен това ние свързваме студентите с различни фирми, те понякога получават малки поръчки. Подобни контакти са много важни. Осигуряваме колкото се може по-различни проекти и възможности за участие, за да могат студентите да имат избор. Тази година имаме десетина души, които не са от нашия колеж със свои проекти, върху които да работят нашите студенти.
-          В почивките между фестивалните прожекции чувах някои хора да се тревожат, че няма достатъчно смешни филми. Смятате ли, че има тенденция към мрачни филми?
Джонатан Мъри:   Не знам дали такава тенденция съществува, но ако я има, това означава, че режисьорите искат да използват анимацията, за да се  занимават с всякакви теми, да изразяват всякакъв вид емоция.
Джаред Тейлър: Нито една тема не бива да бъде табу. Въпросът е авторът да бъде честен. Но пък ако той разкрива например самоубийството в романтична светлина, това една ли е много честно – просто означава, че някой не е знае какво е това загуба.

Миналата година, Единбургският колеж по изкуствата изпрати няколко филма за селекцията на фестивала, но нито един не беше селекциониран. Но авторът на един от филмите  - "Дългата птица", Уил Андерсън, беше на фестивала и казва, че срещата му с Варна му е била като талисман - филмът му печели награди в Анеси, Щутгарт и Варшава.
Тази година в програмата на Единбург пък имахме удоволствието да видим "Том Мууди", който се състезаваше в Отава и спечели Наградата "Уолт Дисни" за най-добър студентски филм.
                                        Кадър от Том Мууди, автор: Ейнсли Хендърсън


                                        Кадър от "Сянка", автор: Роза Брожек
                                       Кадър от  "Как поглъщаш толкова много сън?", автор Ан Гинзбург
 

Жан Люк Слок ( продуцент и режисьор в белгийското студио, чието име, преведено на български език подсказва целите му:„Камера, и прочие”
Студиото работи на три нива – с деца и ученици по време на ваканциите;с  възрастни; продуцираме и собствени филми. Третата част – работим в сътрудничество с други фирми. Студиото ми е отпреди 33 години и през целия си живот съм работил в него. Преди това съм имал за малко и друга работа, но откакто съм го създал.
Работим и в Африка – в Бурунди, Сенегал, Буркина Фасо – има субсидия от правителствата – 3-годишен проект, винаги се опитваме да предотвратим ефекта на one shot – отиваш, правиш кръжок и толкова. Ние подготвяме хора, които да продължат работата и след като сме си тръгнали оттам. Оставяме и апаратура.
Децата са по-нетърпеливи, а анимацията изисква търпение – преди да се анимира, трябва да се подготви установката, камерата, това отнема време. Във Варна раздвижваме фигурки от глина и пластилин, които децата са правили. Имаме два статива, а на всеки могат да работят само по три деца.
При възрастните няма такива проблеми. 
                                         Кадри от детската работилница на Жан Люк Слок и Карин Миралес


Карин Миралес, собственик и режисьор в студио „Лабоданим”
От една година имам самостоятелно студио във Франция, а преди това 11 години работех заедно с други колеги. Организирам кръжоци по анимация за деца и възрастни. За втори път съм на фестивала във Варна, където имам удоволствието да занимавам варненски ученици и да им помогна да направят кратък филм.   Работата ми се състои в това да уча децата как да гледат една картина, как да анимират рисунка, как да предават послание, как да използват анимацията като средство за изразяване.
Интересно е да се работи и с децата, и с възрастни. Много е хубаво да ги гледаш как се радват, когато картинката се раздвижи. Възклицанието често е: „Аз ли направих това?”
Разликата при работата с големи и малки е, че възрастните по-трудно се престрашават да правят нещо, за разлика от децата, които не се боят да допускат грешки и обикновено не мислят за това.
Сред възрастните, които посещават моите занимания, има учители, които искат да подпомаг своята преподавателска работа с анимационни материали. С малките пък правим филми, които се показват на фестивали като този в Дубровник през октомври, където филми за деца са правени от техни връстници. Има още няколко подобни фестивала по света.
Работила съм и по един проект със затворници, с които направих два филма. Ходих там три седмици всеки ден и винаги старателно ме пребъркваха, преди да вляза на урок. Няма да забравя звука при отключване на вратите – чували сме го в толкова много филми, че се  е превърнал вече в някакво клише – но наистина звукът е точно такъв, какъвто го познаваме от екрана. Във Франция не може да се снима на живо в затвора, или по-скоро заснетият материал не може да се изнася от затвора. И чрез средствата на анимацията затворниците могат да разказват за своя живот.