Търсене в този блог

понеделник, 1 септември 2014 г.

интервю с Джоан Грац

Неотдавна, от 28 юни до 4 юли тази година, един курортен град на Херцеговина – Неум– беше домакин на Деветото издание на Международния фестивал на анимационния филм. Фестивалът съществува от девет години и въпреки голямата фестивална конкуренция и трудностите във финансирането, вече печели известност и почитатели. Директорът на Юринко Раджич, работил в Загребското студио за анимационни филми близо 20 години, започва с идеята да организира в Неум международна анимационна работилница за деца, която веднага се разраства и се превръща в цял фестивал. На първото издание пристигат 64 филма от 21 страни, а на последното са изпратени над 500 филма от 45 държави. Фестивалът се провежда на открито и не малко курортисти с удоволствие сядат да гледат анимация пред хотел „Слънце”, съвсем близо до пострадала от бомбардировките сграда, която се е превърнала в убежище за стотици лястовички. Деветото издание на фестивала се отличава и с нещо друго – програмите се прожектират едновременно в летните кина на Неум, Дубровник и Мостар; а сред гостите му имаше представители на всички нови държави от територията на бивша Югославия. Но освен амбицията да срещне авторите от всички тези, а и от много други страни по света, фестивалът печели престиж, като кани за председатели на Международното жури ярки и утвърдени имена. След Никола Майдак, Боривой Довникович, Бил Плимптън и др., тази година Международното жури беше председателствано от Джоан Грац, виртуоз в така наречената „пластилинова живопис под камера” и носител на „Оскар” за филма си „Мона Лиза слиза по стълбите” за 1992 г., както и на много други престижни награди за богатото си творчество. Съвсем наскоро излиза на пазара и книгата й „Моята Тесла: за любовта между една мишка и нейната кола.” (с илюстрации от авторката). Предлагаме ви разговор с нея:

- Госпожо Грац, разкажете за началото на Вашия творчески път. Как стигнахте до анимацията?
- Завършила съм рисуване и история на изкуствата в Калифорнийския университет. След като се дипломирах, не ми се искаше да започна веднага работа и записах архитектура в Орегон, тъй като този курс на обучение е доста дълъг. Докато учех архитектура, донякъде случайно опитах да анимирам и бързо се ориентирах към работата под камера. Вместо да трупам купища последователни рисунки и накрая да ги заснема, предпочетох да снимам директно, да променям малко същото изображение, пак да го снимам и т.н. Така направих една фигура, която дишаше - това беше първата ми среща с изкуството на анимацията. Когато завърших архитектура, вече знаех с какво искам да се занимавам – с анимация. Може би това е логично развитие за хора с тази специалност – познавам няколко колеги от филмовата индустрия, които също са били архитекти. Освен анимация, правила съм и декори за филми. В началото рисувах с маслени бои, после минах на акрилни, но те не се смесваха добре. В студиото на Уил Винтън открих пластилина и той се оказа най-доброто средство за мен. Напоследък използвам и Фотошоп; пробвала съм и други средства в работата си под камера. Най-забавно ми беше да работя серия реклами за подправки. Дадоха ми около 60 подправки в големи количества, които ми бяха необходими за анимацията. Студиото ми миришеше толкова хубаво! Получи се много добра работа.
- След като открихте пластилина, какво почнахте да „майсторите” с него?
- Първият ми филм беше абстрактен. Никога не съм била добър разказвач на истории. По-скоро съм художник и обичам спонтанността по време на работа. Обикновено не знам къде отивам. Мисля си, че ако човек знае къде точно отива, едва ли си заслужава да си хаби силите да го прави. На мен ми е интересно да откривам различни неща по време на работния процес. Филмът, с който спечелих „Оскар” ми отне общо 10 години. Първите шест-седем се опитвах да избера художници и кои техни творби да включа. Самата анимация ми отне 2 години. Опитвах се да наподобявам прецизно авторите. Използвах единствено показалеца си, за да нарисувам нещо, което художниците са правили с четка. Това отне много време. Но това, което ме интересуваше истински, бяха метаморфозите. Една картина се раздвижва, променя се и в един момент напомня и на двамата художници, но в някаква нова версия. Винаги съм работила по този начин – един продължителен процес под камерата; движение напред, без възможност за връщане назад, за редактиране, без компютри, които да забързват или забавят темпоритъма.
- Как се разпространяват вашите филми?
- Разпространението винаги е било проблем за късометражните творби. Обикновено филмът се показва на фестивали само 2 години. Но през 90-те имаше много образователни медии, библиотеки, правеха се и DVD. За жалост после разпространителите на VHS и DVD фалираха и сега моите филми са в i-Tunes. Повечето хора биха гледали 1-2 пъти някое мое произведение, но едва ли биха искали да го притежават. Това е непечеливш бизнес. Имам късмет, че правя реклами и не завися от приходите от късометражните ми творби. Но сега интернет дава възможност да се видят много филми.
- Наградата „Оскар” помогна ли за по-широкото разпространение на Вашия филм?
- Показаха го по една обществена телевизия в Орегон. Преди „Мона Лиза слиза по стълбата” и друг мой филм - „Сътворението”, също беше номиниран за наградата, както и други филми на студиото на Уил Винтън. Тогава направих голяма реклама за „Юнайтид еърлайнс”, после за „Кока Кола”. Истината е, че и най-малкият бюджет за реклама ми е носел повече пари от всичките ми други филми, взети заедно.
- Споменахте, че сте гостували на Варненския световен фестивал на анимационния филм преди много години? Какви са Вашите спомени от това гостуване?
- Да, през 1981 или 1982 година бях на Варненския фестивал, за да представя филма си „Сътворението”. Впечатли ме огромната, препълнена с деца зала. Много интересни бяха техните реакции, защото не всички филми бяха детски. Сега според мен е точно обратното – на фестивалите има твърде малко публика. Спомням си, че филмът ми стана повод за дълги дискусии с двама господа, чиито имена вече не помня. Единият беше критик, който не одобряваше религиозния момент във филма. А другият беше оператор, който много хареса филма. Пътуването ми до Варна в онези години беше вълнуващо и интересно за мене и с голямо любопитство бих посетила отново този фестивал.
- Бихте ли разказали за сътрудничеството си със студиото на Уил Винтън?
- През 1979 г. ме помолиха да им помогна със довършването на „Рип Ван Уинкъл” по едноименния разказ на Уошингтън Ървинг. Филмът беше с дължина 26 минути и се предполагаше, че ще го завършим само за два-три месеца, но се оказа, че работихме почти цяла година. Нямах никакво намерение да оставам в екипа, но стана така, че работих за тях следващите 10 години. След „Рип ван Уинкъл”, поех да режисирам и анимирам „Сътворение” по поемата на известния черен поет Джеймс Уелдън Джонсън, една от най-ярките фигури на на литературното движение „Харлем ренесанс”. За първи път раздвижвах по този начин картина. Направих сториборда, а после получих от студиото сценария и трябваше да се откажа от някои идеи. Това ми наложи по-строга дисциплина на работа, в сравнение с начина, по който работя сега. „Сътворение” беше филмът, номиниран за „Оскар”. В тези дни Уил се интересуваше много повече от това да рекламира студиото, а не от индивидуалната работа на хората в него. На филма се гледаше като на негов. Мисля, че му отне много време, докато осъзнае, че трябва да споделя с останалите признанието, което получава. Иначе беше добър работодател, много позитивен и оптимистичен. Умееше да поставя граници. По това време беше по-лесно да се отиде на фестивал, да се печелят награди, по-малко хора работеха в бранша, а техниките, които се използваха, бяха нови.
- Разкажете за работата си върху пълнометражния филм „Пророкът”?
- Прези 4-5 години бях в Лос Анджелис на парти с аниматори, по времето, когато се обсъждаха наградите „Оскар”. Един мъж се приближи и каза, че търси точно мен. Попита ме дали искам да направя част от филма „Пророкът”, по едноименната книга на Халил Джубран. Говорил беше и с други режисьори. Макар че групата претърпя известни промени, той успя да събере няколко много добри аниматори и всеки трябваше да направи отделна част от филма. Сред тях беше и Роджър Елърс, режисьорът на „Цар Лъв”, на който бе възложена обобщаващата рамка за анимацията, която накрая се превърна в основен компонент на филма. Направих 4 минутна анимация, както и останалите режисьори. Роджър не се опита да пригоди нашите почерци към неговия и всъщност различните стилове направиха филма много по-интересен.
- Филмът завършен ли е?
- Все още не. В един момент от работата по него привлякоха като продуцент Салма Хайек. През май гледахме част от готовата продукция, но работата все още продължава. Вероятно искат да го пуснат на екран малко преди наградите „Оскар”, за да не бъде забравен дотогава. Покрай филма посетих за първи път Кан. Беше ми приятно, че хората се интересуват от нашия филм. Но от друга страна, Кан е странно преживяване. До този момент не бях попадала на фестивал, където се говори основно за тоалетите на звездите. Всички искаха да снимат Салма, която е прекрасен човек, ангажирана с различни каузи като правата на жените, екология и т.н. Но заради това, че бях до нея, ме снимаха толкова много, колкото никога през живота ми. Беше забавно – когато вървяхме по червения килим, фоторепортерите се разкрещяха на Бил Плимптън, който също има четириминутна част от филма. Той е доста висок и им беше попречил да снимат Хайек. Мисля си, че всички щяха да бъдат по-доволни, ако нас ни нямаше там, за да могат да се съсредоточат върху роклята на Салма Хайек.
- Имате ли любими аниматори?
- Харесвам работите на много хора. Винаги съм харесвала компанията „Ардман” – познавам Ник Парк, Питър Лорд и Дейвид Спрокстън от много време. Запознахме се в Загреб през 80-те години, после наблюдавах разрастването на тяхната филмова компания. Те са най-добрият пример за голяма филмова компания. Питър винаги е умеел да приобщава и да се доверява на хората, с които работи. Харесвам и Теодор Ушев. Не го казвам, защото разговарям с българи. Гледала съм филмите му на различни фестивали. Харесва ми как използва някои елементи от немския експресионизъм, арт деко, руския авангардизъм – неща, които допадат и на мен самата. Работите му са силни, въздействащи и той наистина е един от моите фаворити.
- Бихте ли разказали нещо за общия си филм с Джоана Пристли „Плюсове и минуси”(1993 г.), в който се смесват анимацията и документалното кино, а също и много различни анимационни техники. Особено любопитно е кой написа текста?
- Имахме въпросник, който изпратихме на затворници. Един познат водеше курс по писане и даде получените от затворниците отговори на класа си. Така се роди текстът. Героинята на Джоана беше надзирателка, а в анимацията си тя използва оръжия и предмети, конфискувани от надзирателите. Моят герой беше осъден за въоръжен обир. Негови приятели бяха гледали филма, бяха му казали и той ми се обади, след като излезе от затвора. Срещнахме се, приличаше на адвокат. Беше продавал коли и го попитах дали уменията му да манипулира, научени в затвора, му помагат в бизнеса. Той ми каза, че винаги мога да разчитам на него. Очевидно филмът му беше харесал.
- Какво мислите за смесването на анимационни техники?
- Зависи. Харесах един немски филм в панорамата – абстракция по музика, много красив беше. Не обичам компютърната анимация, която се стреми да показва нещата точно както са в действителност. Героите понякога изглеждат зловещо и въпреки че техниката се усъвършенства, те все още си остават такива. Всичко е някак бездушно и като си помисля колко много хора са се трудили върху нещо толкова бездушно...
- Обичате ли да работите върху литературни адаптации?
- О, да. Обикновено, когато нямам идея за нов филм, правя някаква абстракция или търся някое литературно произведение. Така направих „Кубла Хан”(2010 г.) Много харесвам поемата на Коулридж. Да, смисълът й е малко неясен, загадъчен и не е съвсем ясно какво е искал да каже авторът. Но в нея има много силно чувство – макар и от епохата на романтизма, произведението звучи модерно. Това е последният филм, който правих преди дългометражния. Беше монохромен – решен само в един цвят, по-графично. Харесва ми да работя по този начин, без да знам къде отивам предварително. Единственият недостатък е, че при абстрактните филми понякога не знаеш и къде да спреш. Но това се отнася и за много други филми.
- Бихте ли казали нещо за „Завръщане в земята на Оз” ?
- Много ми беше приятно да работя върху този филм. Беше още преди навлизането на компютрите и чисто технически беше истинско предизвикателство. Имаше хора, които отговаряха за ефектите – сега с новите технологии това е толкова лесно. Това беше първият пълнометражен филм на Уолтър Мърч. Много интересно беше, той е един от най-интелигентните хора, с които някога съм работила. Толкова е интелигентен, че понякога не разбирах какво иска от мен, какъв точно ефект трябва да се постигне – нищо не проумявах от анализите му. Може би защото идваше от игралното кино, искаше да правим дадена сцена отново и отново, а накрая решаваше, че първата е била най-добра. За всички нас това беше доста обезсърчаващо, но заради неговата интелигентност и финес човек винаги се стараеше да му угоди.
- Вие живеете в лодка в Портланд. Това звучи толкова интересно…
- Лодката е върху големи подпори и не се движи непрекъснато. Клатушкането се усеща, ако има по-големи вълни. В началото когато се нанесох там, ми се е случвало да ми се завива свят, но после свикнах. Понякога идват видри и си играят на палубата. Така съм близо до природата, а в същото време само на 10 минути пеша от моето студио. Има още 30 къщи-лодки, като едно малко село сме. Това ми позволява да живея в малка общност, докато съм в голям град. А иначе, за Орегон преди сякаш никой не беше чувал. Сега е прочут заради либералния дух, екологичната си политика, но най-вече заради храната – също като в онази телевизионна пародия „Портландия”, в която ако някой си поръча пиле, пита как се е казвало, какви са родителите му, било ли е щастливо и т.н. Но, разбира се, в Портланд, освен от храната, хората се интересуват много от изкуство, литература, музика. По-добре се чувствам в Орегон, далече от Холивуд, отколкото в Калифорния, където съм родена.
Интервюто взеха:
Цветомира Николова и Зина Соколова



Няма коментари: