Номинации за Оскари

Оскарите: Троянски разказва за „Оттук нататък”

Основателят на „Сканлайн” и ръководителят на спецефектите разказва за новия подходкъм специалните ефекти в новия филм  на Клинт Истууд .

Интервюто е на Бил Десоуиц  в  Animation Magazine. Тук е публикувано със съкращения.

Беше различно от филма „2012”: този път трябваше да пресъздадем действително събитие.

Б.Д. Разкажете ни за преживяванията си около номинацията.

Стефан Троянски: Преживяването е зашеметяващо. Никога не съм допускал, че ще случи такова нещо. Когато приключихме филма, си мислех, че това е един добър пример за потенциала на визуалните ефекти да допринесат за цялостното внушение на филма на Клинт Ийстуд – филм, който е много емоционален и в който основното е как човек намира сам себе си и какво ни очаква всички нас оттук нататък. Но после изведнъж се появи идеята за бомбастичния начален кадър с цунамито и ние го направихме. Когато дойде сезонът на наградите, и през ум не ни е минавало, че ще бъдем номинирани. Когато все пак попаднахме в дългия списък, казах си: „Боже! Явно някой е решил, че ефектите заслужават да бъдат отбелязани!” Когато накрая се оказахме номинирани, си помислих:”Да, нашият филм не е от високобюджетните и единственото, на което можем да разчитаме е огромните усилия, които сме вложили, за да постигнем визуални ефекти, които допринасят за въздействието на филма.”

Б.Д. И ето ви тук сега.

С.Т.  Да, много е окуражаващо и аз съм щастлив, че не всичко е вързано с големи бюджети, огромни екипи и много време. Тук става дума за един филм с нормален бюджет, който при все това постига нещо изключително.

Б.Д. Това е причината да сте сред петте номинирани филма за визуални ефекти.

Нека поговорим за това, което прави сцената със цунамито изключителна в сравнение с предишната ви работа, да речем върху симулацията на течности и газове със софтеура “Флоулайн”.

С.Т.  Ние развихме “Флоулайн” и го подобрихме, за да можем по-лесно да контролираме физическото състояние и динамика на водата. Но това не се отнасяше с действителността. Докато във филма на Клинт Ийстуд задачата беше точно такава - да съчетаем ефектите с живите кадри и действителност: цунамито от  2004 г, чиято скорост и разрушително въздействие върху околната среда хората бяха виждали многократно по телевизията. Аз осъзнах, че основната ни цел не е да направим някакви супер ефекти, а да ги съчетаем с живите кадри. Нещо повече, Клинт Ийстуд искаше да се акцентира върху емоционалното и реалистично изпълнение на актьорите, а не да си личи, че сме снимали всичко на двойна експозиция и на зелен екран в павилиона, където всичко е напълно безопасно и можем да го контролираме. Първо направихме няколко близки планове с актрисата Сесил дьо Франс в студиото” Пайнууд” в Лондон, но после, в Лахайна, Клинт поиска да опитаме да снимаме директно в океана. Разполагахме само с камерата, актрисата и с океана. Моментално видяхме разликата от студийните снимки. Всичко изглеждаше много по-естествено, защото актрисата наистина се бореше с вълните, а камерата също във водата. Получиха се страхотни кадри, но тепърва трябваше да ги съчетаем с цунамито  – на преден план ползвахме живи кадри, а в плановете, които бяха по-отдалечени от героя, вкарвахме компютърно анимирана вода – вода, която заливаше улиците, рушеше сгради и преобръщаше коли  и ги завърташе в мощен водовъртеж.

Така че трябваше да научим водата да се държи по-същия начин, както в живите кадри. Всъщност направихме компютърно копие на живите кадри, използвайки контролите, които бяхме разработили в миналото, за да ограничаваме движението на компютърно анимираната вода и да възпроизведем точно движението на истинската вода – векторите на движението и на компютърния поток и на живите кадри бяха еднакви. След това освобождавахме контролите на тази вода, която беше по-отдалечена, за да пресъздадем това, което водата правеше със сградите и улиците. После беше въпрос на композитинг – сливахме ефектите и живия кадър. Всъщност целият метод беше ротоскопия на живи кадри. По този начин запазихме емоционалното въздействие от актьорското изпълнение.

Сканлайн създават компютърно анимирано копие на водата от живите кадри, а с помощта на топки за тенис проследяват точното движение на актрисата под водата.

Б. Д: И за вас най-голямото предизвикателство беше да разработите нов подход?

С.T: Да, обръщахме симулацията. Да речем, имахме три удара в края на кадъра, но трябваше да знаем откъде да тръгне актрисата в началото, така че ударите да попаднат накрая на точните им места. Затова взехме около 10 000 топки за тенис и ги хвърляхме, на фона на водната симулация, докато намерим топката, която попада точно в удара и проследявахме обратно движението й. Свързахме актрисата с топката и така успяхме да съчетаем живите кадри с ефектите. После наслагвахме симулация с все по-висока и по-висока резолюция, така че да личат детайлите – водните пръски и структурата на водата.  

БД: Значи всичко опира до актьорското изпълнение.

С.T:  Да, най-важното беше актрисата във водата.  Виждаме и далече зад нея разрушителната стихия на водата. Ако тя беше заснета изцяло на живо, задният план щеше да бъде на без фокус. Опитахме и така, задният план да бъде размазан, но целият екип се разочарова, защото така нищо от труда ни не се виждаше. Затова постепенно вдигахме резолюцията на задния план  и така и остана – без да отнемат вниманието на зрителите от актрисата, ефектите присъстваха в екрана, за да подсилят въздействието от нейната игра.