Търсене в този блог

сряда, 10 март 2010 г.

Чък в амок_01

Откъси(със съкращения) от автобиографичната книга на Чък Джоунс
„Чък в амок”[1]
Преводът е направен изключително с образователна и некомерсиална цел.


Джонсън и раждането на една идея

„Защо аниматорите все използват животни?” По същата причина, поради която Езоп, Ла Фонтен, Киплинг, Биатрикс Потър и Кенет Греъм са го правели: по-лесно и по-убедително е да очовечиш животните, отколкото да очовечиш хората.

…Един млад човек дойде да работи при нас в „Уорнър Брадърс” като сценарист малко след Втората световна война и веднага гордо написа писмо до баба си в Денвър, за да се похвали, че пише сценарии за Бъгс Бъни. Отговорът на баба му гласеше: „Не мога да разбера защо се налага да пишеш сценарии за Бъгс Бъни. Той си е достатъчно смешен такъв, какъвто си е.” Убедителност – към това се стремим всички. Целта даже не е публиката да ни повярва; това следва от само себе си. Целта е писателят, или художникът, режисьорът и аниматорът да вярват, че героите са живи. В крайна сметка в речника определението на думата „анимация” е това –оживяване, раждане на живот. Това, което беше пределно ясно в забележката на възрастната дама бе, че нашата работа не е да измисляме какво ще направи Бъгс Бъни, а просто да докладваме за неговите действия. И аз, когато бях на 7 години, след като бях прочел „Том Сойер”, бих се възмутил, ако някой ми бе казал, че Марк Твен е измислил Том и Хък Фин. За мен Том Сойер си съществуваше наистина. Той не беше измислен, беше истински. И все още е истински. Какво друго би могъл да бъде, освен истински?! Без съмнение и Марк Твен е вярвал в неговото реално съществуване. Характерът на героя винаги е на първо място, преди външния му вид. Същото е и с всички живи същества, включително хората. Ние не сме външния си вид, не сме звуците, които произвеждаме, не сме думите, които казваме -ние сме нашите действия и движения – с други думи, това са нашите характери. А нашите характери са оформени от това, което мислим, от това, което ни се е случвало в живота, от мястото, откъдето произлизаме. Всеки от нас има уникален характер. Преди да се появи Джонсън бях почти убеден, че разликите между котките са чисто визуални: размер, цвят, пол (въпреки че половите различия при котките са тайна, която само те си знаят; а и на 7 години аз не бях преждевременно развито дете - бях просто любопитен. ) Ако е имало някакви разлики в характерите на котките, аз не си давах сметка за тях, докато не се появи Джонсън с тихите си стъпчици и не ме научи на първия и най-важен урок в анимацията: индивидуалността. Сега като се връщам назад, виждам че всичко започна с Джонсън, защото той ми показа толкова ясно и нагледно цялата истина: важен е индивидът, важни са особеностите, важни са различията. Ако Джонсън беше се изправил, както правят някои продуценти, и тропал нервно с обувката по масата, пак нямаше да бъде по-убедителен за моя 7-годишен мозък: единствените неща, които си заслужава да наблюдаваме в този, или който и да било свят, са нещата, които откриват и преодоляват обикновеното. Онази лятна сутрин в Балбоа беше повратна точка за едно малко момче, чиито мисли до този момент бяха ангажирани, също като на нашите далечни братовчеди акулите, само с гастрономични проблеми. И така, аз не осъзнавах, че това е първият етап, първата стъпка в моята съдба на аниматор и режисьор на анимационни филми – една мъничка, суха следа от розова лапичка върху влажния пясък на плажа. Между побелелите от морска сол дъски на задната ни ограда, аз го наблюдавах как се движи със самоувереност, гъвкавост, достойно изящество като морска вълна по пясъка. Очарован, залепил нос за прозорчето на спалнята си, аз го наблюдавах как ходи като че ли на пръсти през тревата на дюните и жълтите маргаритки и как се приближава до задната ни порта, как ме поглежда преценяващо и произнася един-единствен лаконичен звук: „Мкгняу” /реплика от „Одисей” на Джеймс Джойс, само че Джонсън я беше произнесъл пръв/. Той се нанесе у дома същата тази сутрин заедно със спалния си чувал и целия си багаж. Спалният му чувал беше този котешки спален чувал, в който живеят повечето котки – една от малкото характеристики, които той споделяше с останалите котки. Също като останалите котки и той изглеждаше дебел, когато седеше, и слаб, когато ходеше. Но с това приликата с представителите на неговия вид се изчерпваше. Багажът му беше един стар износен етикет, закачен за врата му с връв, на която с виолетово неразтворимо мастило беше написано с необработен почерк: Джонсън. Дали това беше неговото име или името на предишните му собственици, или някаква странна кръвна група, ние не можехме да определим, тъй като той не обсъждаше миналото си и откликваше на името Джонсън също толкова, колкото и на всяко друго име – т. е. не откликваше на никакви имена изобщо. Фактически отговаряше на това име, само когато майка ми го повикаше и то когато му предлагаше грейпфрут. Не можеше да се отрече, че Джонсън беше маниак на тема грейпфрут. Много мишки дължат живота си на един неизвестен грейпфрут, някога предложен на Джонсън от моята майка. Джонсън беше готов да изостави зашеметената си жертва, независимо мишка, херинга или паднала чайка, за едно единствено резенче грейпфрут. За цял грейпфрут той би извършил престъпление. Мога единствено да предполагам, че някакъв скъпоценен жизнен сок, необходим за котките, е липсвал в червата на Джонсън, които издаваха звук, напомнящ на ферари, което пали. Той можеше лесно да погълне грейпфрут 4 пъти по-голям от самия него в седящо положение. Майка ми откри тази любопитна подробност от метаболизма на Джонсън един ден на закуска, когато той скочи върху масата и й предложи да сподели закуската си с него, издавайки едно от най- угодническите „мгняу”, на които беше способен. Майка ми, която лесно се подаваше на ласкателства, му предложи едно парченце бекон, коричка препечена филийка с масло и малко белтък от яйце, който беше останал в чинията й. Но Джонсън настойчиво й показваше, че тя не разбира нуждите му. След кратък разговор, който те проведоха всеки на своя език, майка неохотно му предложи останките от своя грейпфрут. Има исторически моменти, подобни на квантовия скок, който са извършили семейство Кюри, когато са открили радия. Тази сутрин нашето семейство стана свидетел на един такъв исторически момент. В атмосферата се появи внезапна електрическа синя искра, като тези, които предхождат торнадото, и Джонсън скокна в невинния грейпфрут с главата напред и заедно с грейпфрута направи кълбо напред. И още едно, и още едно – също като монета, която се търкаля по масата. Когато най-накрая се изправи, той гледаше със замечтана усмивка към майка ми. Розовото му езиче нежно облиза последната златиста капка от мустака му и Джонсън прошепна на майка ми единствената английска дума, която знаеше: „Още.” Обикновеното му „мкгняу” напомняше изумително звука, който по-късно Хъмфри Богарт направи популярен, и който също както и при Богарт се дължеше на умъртвен нерв в горната устна. В устата на Джонсън имаше един достоен белег от славни битки – едно малко готическо прозорче, през което надничаше остър като сърп зъб, сякаш за да уведоми света, че Джонсън не е котка, с която може да се шегувате. Както Марк Твен казва, ако успееш да занесеш у дома си като я държиш за опашката, ще получиш информация, която ще ти служи цял живот. Същата информация можеше да даде Джонсън, ако се опиташ да си играеш с етикетчето на врата му. Каквото и да означаваше това етикетче, беше единственото притежание на Джонсън – неговото имение, имущество, съкровище. Това беше единственото, което той можеше да остави в наследство на най-големия си син, и затова се отнасяше към етикетчето като към реликва. Всеки опит да му го махнем, той тълкуваше като ужасна заплаха и нападение срещу личността му. Само ако някой докоснеше неговото съкровище, Джонсън скачаше като светкавица, правейки салто мортале, придружено с няколко хватки от карате и накрая ръката на нападателя се оказваше сграбчена от 16 остри като игли нокти, а очите на Джонсън се блещеха отсреща подобно очите на кобра. Нападателят оставаше невредим, но само малко да мръднеше, рискуваше да усети колко остри са шестнайсетте закривени нокти. Все едно човек да си е пъхнал ръката в боксова ръкавица, пълна с въдичарски кукички. За да измъкне ръката си от страхотната хватка, на човек му трябваха поне четири безстрашни помощници, притежаващи изключителна сръчност. Можеше да се освободиш от тази хватка, само ако някой от притеклите се на помощ хора успееше с ловко движение и прецизност на хирург да раздалечи лапите на Джонсън. Този метод сравнително ме опазваше от някои по-големи рани, но все пак най-сигурният и най-безопасният – макар и най-трудният начин- беше да изчакаш хладнокръвно, докато Джонсън се увери, че само се шегуваш. Това можеше да отнеме от 5 минути до половин час и малцина бяха хората, които притежаваха такъв кураж и хладнокръвие. Повечето биваха обзети от паника и истерия и се опитваха да отскубнат ръката си от хватката на Джонсън, а това даваше доста кървави резултати, които не е добре да описваме тук. Единствено половинка грейпфрут, внимателно нахлупена върху физиономията на Джонсън, можеше да охлаби хватката на лапите му и острите му нокти, наподобяващи бодли на кактус, накрая се прибираха. Половин грейпфрут успяваше да упои Джонсън, но най-интересният начин да му сервираш любимия плод, беше да му го поднесеш блестящ и цял. Лъскавата кора затрудняваше Джонсън - той не успяваше веднага да я продупчи или да обгърне плода с лапи. Отнемаше му много часове да гони закуската си из къщата, преди да склещи грейпфрута в някой ъгъл. Тогава вече можеше да откъсне малко от кората и алчно да се напъха в дупката, изваждайки безмилостно месото на нещастния плод. Много често закуската на Джонсън завършваше с 3/4 грейпфрут килнат на главата на Джонсън като малък космически шлем. В такива случаи той много се радваше и обичаше да скача по плажа, гледайки само с едно око, защото другото му се криеше под шлема, и представляваше любопитна гледка за много хора, радост за нашето семейство и истински ужас за малките кученца и възрастните дами. И така първият урок, който получих от Джонсън като бъдещ аниматор, беше следният: зарежи обикновеното, обърни взора си към необикновеното, странното, неочакваното - нещо като котка, обсебена от страстта си към грейпфрута. След това аз осъзнах, че моят ненаситен апетит за риба тон, пържени яйца, пуканки и секс, всъщност не ме класираше на първите места по лоши навици, защото твърде много хора имаха подобни апетити. Джонсън ми показа, че единственият начин да стигнеш донякъде, е да следваш особеното, характерното, отличаващото се. Ако имате десет картини на стената, първата, която ще ви привлече вниманието, е тази, която е окачена накриво, та макар и защото окачената накриво картина дразни чувството ви за симетрия . А дразнещото също може да бъде много полезно. Ако ставаше дума само за грейпфрута, можеше и да не успея да схвана смисъла на урока. В многостранната личност на Джонсън имаше още една интересна черта - той обичаше да плува в океана. Разполагах с всички доказателства за това. Може би това се дължеше на любопитството и общителния му характер. Той не обичаше да пропуска нещо, което изглеждаше интересно. Някак си и досега си мисля, че тъкмо това е причината Джонсън да се гмурка с удоволствие заедно с нас в океана. Знаете, че една плуваща котка не е приятна гледка, независимо колко се забавлява, тя все пак изглежда сякаш нещо я души. Очите й се изцъклят, стиснала е зъби, ушите й се свиват и общо взето тя прилича повече на змиорка, отколкото на котка. От нея се виждаха само едни облещени очи, а опашката й, с полепнали по себе си перца от чайки и семенца от грейпфрут, оставаше мазна диря във водата. Може би Джонсън си е мислел, че изражението му във водата е приветливо и добродушно и наистина той мъркаше, когато плуваше към някого от нас. Мъркането му се чуваше изпод водата, но наглед той напомняше на някакво допотопно задушаващо се същество, изскочило от дълбините на Големия коралов риф.
В онези дни банските костюми и за двата пола бяха с покрити рамена – нещо като тениски. Така че когато Джонсън се умореше, той често акостираше на нечие рамо, закачвайки се за тениската с нокти. Интересно, че към непознатите се приближаваше изотзад, което винаги предизвикваше истерия. Джонсън мразеше всякакви емоционални изблици, но така и не разбра, че изкатервайки се върху нечий гръб насред океана, няма как да не предизвика такива. Щом видехме плувци, които излизаха от водата олюлявайки се и изгубили ума и дума, ние се досещахме, че те носеха на гърба си Джонсън. От време навреме Джонсън, с нахлупен грейпфрут върху главата, се скиташе като пияница по плажа и върху лепкавата му от сока на грейпфрута козина, се залепяха перца от чайки, катран, камъчета и други боклучета, така че много често хората се затрудняваха да разпознаят, че това е котка. Веднъж се беше натъкнал на група девойки, които си правеха пикник на плажа, и толкова ги беше уплашил, че всички избягаха в океана, а Джонсън ги последва. Те никога не повториха опита си да си правят пикник на нашия плаж. Един ден имах нещастието да падна от задната веранда и се ударих в тухления навес, който бяхме построили за Джонсън. От този напълно невинен инцидент произлязоха три последици. Майка ми веднага извика доктор като видя странния начин, по който си държах ръката. Докторът дойде и ми обясни, че имам фрактура, с което аз истински се възгордях. Когато татко си дойде вечерта и попита „какво се е случило с Чарлз” и майка ми му обясни, той ме изведе на дълга обиколка по любимите си барове и кръчми като черпеше себе си с уиски, а мен с лимонада, и се хвалеше на всеки срещнат, че синът му на тази крехка възраст е успял да счупи ръката си, падайки в къщата на Джонсън. Третото нещо, което се случи на следващата сутрин, е, че ние видяхме следи от лапи, идващи до разрушената къща на Джонсън, а после отиващи до брега на океана. Може би тъкмо оттам беше доплавал, когато дойде за първи път. Но Джонсън за мен е котката на всички времена. Бях благословен, че успях да споделя едно лято с него. Знам, че ако не бях паднал върху къщичката му, той можеше да бъде все още с мен. А може би не. Сигурен съм, че Джонсън живее в някое ранчо с грейпфрути някъде на далечен остров в морето. И макар и да носеше котешка униформа, той се беше опълчил срещу всички норми на типично котешко поведение. А със сигурност уникалното и особеното е безсмъртно. То никога не умира.




Бийп-бийп

Предполагам, че би било хубаво, ако познавах възрастта и социалната принадлежност на моята публика, но истината е, че правех филмите за себе си. Това всъщност е вярно само донякъде. В младостта си, когато се стараех да бъда интелектуалец, се опитвах да изучавам публиката. Колкото повече я изучавах, толкова по-слаби ставаха филмите ми.
Така че зарязах всичко това и се съсредоточих да изучавам по малко от всичко, което ме интересуваше, и колкото можех повече за рисуването, докато ръката ми не се научи да изпълнява това, което мозъкът ми й диктуваше, а мозъкът ми стана като хазна, пълна с необходимите за рисуването познания и любопитни подробности. Тогава, колкото и да е странно, филмите започнаха да предизвикват смях.
В поредицата с „Бързоходецът”(Road Runner), ние се надявахме да предизвикаме симпатия към Койота.
Ето какво лежи в основата на серията: Койотът се опитва по всякакъв начин да хване Бързоходеца, най-вече за да го изяде , но този му мотив постепенно се загуби, и поне за мене, в основен двигател за Койота се превърна загубата на достойнството му. А кой е врагът на Койота? Е, разбира се, самият Койот. Бързоходецът никога нищо не му прави, освен, че от време на време го стряска като пристига изневиделица зад гърба му и казва: „Бийп-бийп!”

Единственият враг на Койота е неговият страхотен инат. Като всички нас, поне понякога, той упорства и се инати да прави нещо, но е забравил първоначалните причини да започне да го прави. Спомням си, че жена ми и дъщеря ми направо заплакваха с горчиви сълзи, когато ме виждаха да се отправям към чекмеджето с пособията ми, дори само за да закача някоя картинка. Никога не съм успявал да се докопам до съдържанието на това дяволско чекмедже, без да ме сполетят цяла верига от беди с различен мащаб, но винаги неизбежни. Като всеки мъж, все се амбицирах да успея в това, което никога не ми се отдавало, вместо да се придържам към дейностите, които са ми свойствени и с които се справях успешно. Никога не съм отварял това чекмедже без да се натъкна на онези бодливи неща, на които забождаме цветя. Уж не държим това нещо в чекмеджето, но неизвестно как то винаги се озовава там. Смятам деня си за особено щастлив, ако съм се отървал само с един бодил под нокътя. Веднъж се опитах да извадя бодливото приспособление от чекмеджето, но се оказа, че последния път, когато съм затварял чекмеджето, нещото се е разместило, в резултат на което е попаднало върху тубичка с лепило, пробило я е и се заклещило вътре завинаги. Оттогава от време на време съм правил вяли опити да го измъкна оттам, но единственото, което съм постигнал е да счупя пилата, един кухненски нож, три нокътя, едни ножички за маникюр, една бъркалка за яйца (когато реших да подходя с повече въображение) и един прозорец, в който се удари дръжката на пилата.
Наистина, не ми е необходимо да напускам дома си, за да разбера какво се опитва да направи Койотът и колко вероятно е да не успее. Може би си мислите, че драматизирам, но чрез Койота освобождавам много от натрупалото се в мен напрежение, дори рискувайки да нараня напиращото его на малките деца. По-лесно е за мене да накарам Койота да направи някоя малка човешка грешка и да се пльосне по лице, отколкото да самия да падна от стълбата, точно когато нося кофа с жълта боя. Никога не съм падал от стълба, носейки кофа с някакъв друг цвят боя.
Има абсолютна логика в хватките на обсебения от една единствена идея Койот. Те всички работят, но все се намира една единствена малка подробност, която не е наред и точно тя води до беда. Човешките същества, разбира се, дори в най-бомбастичните си планове, често приличат на койотите. Например: в едно от първите космически начинания, елементът, който се провали, струваше 35 цента от общо половин милиарда долара за цялата ракета. Очевидно бе, че правителството бракониерстваше в територията на Койота. Този елемент за 35 цента очевидно бе закупен от Акме[2] корпорейшънз.
Акме корпорейшън се роди от игрите, които в семейството ни си играехме като малки. Сестра ми Доръти се влюби в името Акме, когато откри, че то с него се кръщават много начинаещи компании, защото ги поставя в най-отгоре в списъка на Жълтите страници. Днес, разбира се, е съвсем нормално да видите химическо чистене AAAAAA или ААААББББВВВВВВВВВВВ, което звучи като фирма на Порки Пиг. Но в онези невинни дни такива вербални дързости бяха нечувани – Акме си беше дума, толкова просто беше.
И така, много години след това, изглеждаше съвсем логично да използваме Акме във филмите си, като се започне от Академия за танци за най-малките патета „Акме” и се стигне до табелата Акме корпорейшън, която си сложихме на вратата, когато живеех на 12 етаж на Сънсет енд Вайн, като под името се мъдреше надписът:”Правим чудесни Акме-та”
Дълго преди това, обаче, Акме корпорейшън беше единственият снабдител на Койота. От каквото и да имаше нужда, насреща беше Акме Корпорейшън. Връзката им беше идеална симбиоза – без да се намесват никакви пари. Акме снабдяваше койота с джет-ролери, капан за бирмански тигър, витамини за мускулите на краката, дамски койотски костюми, костюм на прилеп и т.н. Всички тези продукти бяха почти перфектни.

Винаги е доста трудно да си определиш правила и някакъв ред. Но правила има – трябва да има. Без тях, комедията сякаш се размива, губи се характерът й. „Комедията не е толкова това, което правиш,” казал Гручо Маркс, „колкото това, което не правиш.” Правилата, които важат за Чико или Харпо, не се отнасят за Гручо. Гручо е между Чико, който говори с очарователна антилогика и Харпо, който действа със също толкова очарователна физическа антилогика. Гручо по свой собствен начин балансира между тях със своя собствена логика. Когато Чико го въвежда в някакъв странен спор, сякаш от четвъртото измерение, за това дали да си купи или да си построи къща, той казва: „Не, къщата трябва да бъде точно тук. Не искам малкият да пресича железопътни линии по пътя си за поправителното училище.” Само Гручо може да каже тази реплика. Той винаги се вмества в собствените си правила и те стават логични само по силата на това, че той изисква да бъдат спазвани.

В дългата вражда на Лаурел и Харди с Едгар Кенеди и Джими Финлейсън най-учудващите правила са тези, които противоречат на всички общоприети правила на битката. А именно – не можеш да ми правиш нищо, когато аз ти правя нещо. В една от първите им срещи с Кенеди той методично чупи колата им, докато те трошат къщата му в епизода с търговеца на коледни елхи. Изчаквайки реда си враждуващите страни чупят прозорци, откъртват калника на колата, чупят фаровете без никаква намеса от отсрещната страна. В тези „битки” няма никаква защита, само атака. Странно и уникално правило – едно от най-смешните в аналите на комедията.
Така и аз по-късно реших, че няма да има диалог в серията за Койота и Бързоходеца, защото ми се струваше добро правило /и то щеше да стане добро правило, ако се спазваше постоянно/. Всички комедианти спазват тези правила, които съвпадат с онова, което те мислят за смешно. Според мене Джеки Глийсън изтръгваше повече смях от публиката със заплахите си да удари някого, отколкото всички комедийни удари, взети заедно. Ето някои от правилата, които спазвахме в серията за Койота и Бързоходеца:

1. Бързоходецът никога не може да навреди на Койота, освен че го изненадва с неговите „бийп-бийп”.
2. Няма външна сила в състояние да нарани Койота, освен неговата собствена несръчност или неефикасността на някои от продуктите Акме.
3. Койотът би могъл да спре по всяко време, но не го прави, защото е фанатик /”Фанатикът е човек, който удвоява усилията си, щом забрави целта си.” Джордж Сантаяна/
4. Никакъв диалог, освен „бийп-бийп”.
5. Бързоходецът /по пътя/ винаги трябва да е на пътя, иначе не би могъл да се нарича така.
6. Цялото действие трябва да бъде в рамките на естествената среда на двамата герои – Югозападната американска пустиня.
7. Всички материали, инструменти, оръжия или механични уреди, трябва да бъдат доставяни от Акме корпорейшън.
8. По възможност гравитацията трябва да бъде най-големият враг на Койота.
9. Койотът е винаги по-скоро унизен, отколкото наранен от провалите си.

Филмите за Бързоходеца и Койота са добре приети по целия свят – вероятно липсата на диалог е една от причините. Ако искате да се смеете, може да го правите на всички езици – на датски, френски, японски, урду, навахо и т. н. „Бийп-бийп” е есперантото на комедията. Койотът се мержелееше някъде в задния двор на съзнанието ми от много отдавна. От 7-годишна възраст, когато прочетох за това очарователно същество в романа на Марк Твен „Roughing it” /”Да живееш като скитник”/ - чиято звезда просто чакаше своя шанс да изгрее – но се наложи да порасна, за да се появи тази възможност. Беше 1947 г. и всички американски късометражни анимационни филми се занимаваха единствено с преследване. Всички сякаш се преследваха един друг: Том преследваше Джери; Елмър Фад и Йосемайт Сам преследваха Бъгс Бъни; Порки Пиг гонеше Дафи Дак и т. н. Разбира се, като всички писатели и режисьори, Майк и аз се чувствахме призвани да направим нещо „по-задълбочено”. Щяхме да направим сатира на всички гонитби от американските филми, за да покажем колко плиткоумна е цялата тази концепция и да станем Менкенс и Айнщайн на времето си. Академичната общност щеше да ни почете, но пък и най-вероятно щяха да ни приветстват в бюрата за безработни в цяла Америка. Първият епизод от поредицата „Бързи и бесни” беше абсолютен и отчайващ провал като сатира. Но филмът се оказа неочаквано и незаслужено успешен като комедия. Както казва Робърт Бенчли за пиесата „Ирландската роза на Ейби” публиката не само прегърна пиесата, но направо щеше да я задуши.
„Ако не можеш да се надсмееш над някого, най-добре е да се станеш като него.” Хубав афоризъм за автора на пародия, който не е сполучил. Така че ние достойно приехме хвалебствията, като че ли сме постигнали точно това, което сме искали и от този момент заживяхме щастливо с Койота и Бързоходеца.

В анимационните филми ние обикновено предпочитаме животните пред хората. Първо, ако  историята ви участват човешки същества, по-лесно е да ги снимате на живо. Става по-бързо, по-евтино е, пък и е по-убедително. Ако аз като режисьор можех да дресирам койоти и птици бързоходци, щях да ги използвам. Аз съм аниматор и затова търся герои, които не могат да бъдат снети на живо. Точно това е особеното на анимацията - нейните възможности се простират извън възможностите на игралното кино. Второ, както се казва, по-лесно е да очовечим животните, отколкото да очовечим хората. Ние сме някак твърде близо до другите човешки същества; ние сме заобиколени от човешки същества; съзнателно или несъзнателно сме критични към тях, доколкото се държат различно от това, което ние искаме от тях и смятаме за добро. Тоест за мнозина от нас всеки, който изглежда като тъпанар, е тъпанар. Всеки който изглежда като простак, е простак. Но ако наистина е така, какво да кажем за талантливия писател Тиодор Драйзер, който се обличаше така, че приличаше на неоправено легло. Ако всички хора, които изглеждат като мухльовци, са мухльовци, какво да кажем за Уди Алън? Тъкмо за да избегнат тези стереотипи аниматорите, както и писателите като Езоп, Киплинг, Ла Фонтен, Биатрикс Потър, Феликс Солтън, Уолт Кели и много, много други, се обръщат към животните. Хората гледат на зайците, патките или мечките по-скоро като на видове, отколкото на индивиди, макар че истината е, че имаме стереотипи за тези видове. Определяме всички змии като отвратителни и опасни, макар че може би една змия на милион ще ни ухапе в живота ни. Отблъскват ни паяците, макар че повечето паяци са полезни за хората и също като змиите ще нападнат човек, само ако бъдат предизвикани. Работейки срещу тези стереотипи, аниматорите, както и много писатели, са се опитвали да се преборят с човешките предразсъдъци. Героинята на И. Б. Уайт в „Паяжината на Шарлот” е паяк; един от героите на Ръдиърд Киплинг е огромен питон, който обича малко момче, но не като ордьовр, а като приятел. Бъгс Бъни се превърна в герой с такива човешки черти, на които ние се възхищаваме или се смеем, защото никой не очаква от заека да има изобщо някакъв характер. В края на краищата зайците са си зайци. Същото е с Дафи Дак – слабак с егото на Силвестър Сталоун. А какво да кажем за Пепе льо Пю – скункс, който изобщо не се съмнява в това, че всички го харесват. Всички знаят какво представляват повечето котки. И все пак котката Силвестър е фанатик, грубиян, ужасен певец. Накратко Силвестър прилича много на самия мене. Винаги съм си мислел, че кучетата, за разлика от котките, са професионалисти, а Чарли Дог е идеален пример за този професионализъм. Котката си е котка – и точка. От времето, когато котката за първи път снизходила и позволила мъжът и жената да я хранят, чешат и галят, без да има никакви задължения от своя страна, тя не е полагала никакви усилия да променя своя вид, размер или темперамент само заради удобството на човека. Когато е на свобода, котката обича да си е сама. Докато кучето, което е започнало еволюцията си като силно, диво животно, роднина на вълка, е легнало на земята с подвита опашка и е позволило на човека да го превръща във всякакви неща – като се започне от мексиканска безкосмена хрътка, през английския бултериер и се стигне до породата коли. Да, човекът е надянал генетичните си ръкавици, дърпал, късал, удължавал, докато превърнал благородното куче в същество толкова далеч от оригинала, че едно чихуа-хуа може да се ожени за една санбернарка само с помощта на стълбичка и акушерка. И всичко това с активното и явно ентусиазираната участие на кучето. Нека да сравним историята на кучето с тази на домашната котка. Същата енергия, която човек е вложил, за да реформира кучето, е дала само следните резултати по отношение на котката: успели сме само да променим дължината и цвета на котешкия косъм. Имаме някакви половинчати успехи със сиамската котка, котката без опашка от остров Ман, но нямаме никакви научни доказателства, че котката не е достигнала до тези варианти по свое собствено усмотрение. Котката упорито се придържа към своите собствени размери и тегло. Котката е котка е котка. Това е всичко. Кучето може да бъде като куче-играчка, куче-пазач, сервилен подмазвач; убиец, негодник, и т. н – обикновено и твърде често- е ужасна карикатура на най-лошите черти в човешкия род. Дали го храниш, галиш, подърпваш го за опашката – все му е едно. „Знам че той е моят стопанин,” казва Кит от „Зловещия бар” на Ричард Хардинг Дейвис, „защото редовно ме рита.” Ако се изложиш пред една котка, тя ще ти се подиграе. Ако се напиеш, тя ще напусне стаята. Ако се изложиш пред куче, и то също ще се изложи. Чарли е първото честно куче, което някога съм срещал. Той откровено признава, че иска да бъде осиновен и възнамерява да използва всякакви методи, за да постигне целта си. Може да не е симпатичен, но със сигурност е честен. „Ти си нямаш домашен любимец, аз си нямам господар,” казва той на собственика на скъп ресторант в „Хрътката”, „правя ти предложение.” В „Кучето отива на юг” в усилията си да впечатли един плантатор от Юга, Чарли влиза в ролята на въстанал войник, който се връща от Гетисбърг. „О, сър, беше ужасно, янки отляво, янки отдясно, но аз спасих полка.” Той умира с войнишки поздрав, ридаейки. Така че също както Бъгс не е вашият обикновен заек, Чарли не е вашето обикновено куче. Бъгс като заек е забележителен със своето нахалство и склонността си да се бие. А Чарли като куче е забележителен със своята честност, тъкмо противоположното на това, което повечето хора имат като стереотип по отношение на зайците и кучетата.





Превод: Цветомира Николова
[1] „Chuck Amuck” , 1990, Avon Books, New York
[2] Акме( от гр. – връх, зенит). На английски език се произнася „акми”.





              

                  

P.S.  The artwork, published hereby is by Chuck Jones. It is published for educational purpose only.



Рисунките , кадрите от филми и типажите са  от Чък Джоунс.  Публикувани са тука само с образователна цел и не са подредени спрямо текста.




 


Няма коментари: