„Пясъчният човек” е един от трите разказа на Хофман, върху които Станислав Соколов[1] и Михаил Шемякин[2] правят пълнометражния куклен филм „Хофманиада”, чиято премиера се очаква тази година. Като замисъл проектът води началото си от 2001г. , по инициатива на Шемякин и Акоп Киракосян ( тогавашния директор на Съюзмультфильм) и е най-мащабният от разпадането на Съветския съюз. В целия филм участват над 150 кукли, някои от които се появяват на екрана само за няколко секунди. Направата на всяка кукла отнема около месец. Снимките започват през 2005г. Дългогодишната одисея на филма се дължи на трудностите да се намерят средства от една страна, а и на извънредно високите изисквания. Въпреки опита на Соколов в компютърната анимация, „Хофманиада” е изцяло изпълнена в традиционната куклена технология и резултатите са впечатляващи. Дори само малките части от филма, които успях да гледам, показват виртуозна куклена анимация, но и доста по-различен подход от този на Пол Бери – страшното съществува, но то не може да бъде отделено на места от добродушния хумор, който прераства в сатира и гротеска; а на места всичко това заглъхва, за да се чуе чистият и красив „звук” на красотата.
„Пясъчният човек” е един от трите разказа на Хофман, върху които Станислав Соколов[1] и Михаил Шемякин[2] правят пълнометражния куклен филм „Хофманиада”, чиято премиера се очаква тази година. Като замисъл проектът води началото си от 2001г. , по инициатива на Шемякин и Акоп Киракосян ( тогавашния директор на Съюзмультфильм) и е най-мащабният от разпадането на Съветския съюз. В целия филм участват над 150 кукли, някои от които се появяват на екрана само за няколко секунди. Направата на всяка кукла отнема около месец. Снимките започват през 2005г. Дългогодишната одисея на филма се дължи на трудностите да се намерят средства от една страна, а и на извънредно високите изисквания. Въпреки опита на Соколов в компютърната анимация, „Хофманиада” е изцяло изпълнена в традиционната куклена технология и резултатите са впечатляващи. Дори само малките части от филма, които успях да гледам, показват виртуозна куклена анимация, но и доста по-различен подход от този на Пол Бери – страшното съществува, но то не може да бъде отделено на места от добродушния хумор, който прераства в сатира и гротеска; а на места всичко това заглъхва, за да се чуе чистият и красив „звук” на красотата.
Силната карикатурност на куклите, преминаваща в гротеска в зависимост от изобразявания герой, по странен начин се съчетава с изключително живото им движение. Предългите им носове – много по-дълги, отколкото в карикатурите на самия Хофман – не им пречат да се движат и да действат така органично и убедително, че на моменти зрителят изобщо забравя, че това са кукли. Парадоксалното е, че живите гласове зад кадър по някакъв начин развалят това внушение. Светът на куклите е толкова цялостен в условността си, че според мене актьорите зад кадър леко я нарушават. Вероятно амбицията на авторите обаче да направят истинска „Хофманиада”– включвайки биографични елементи, фрагменти от музиката му – прави проблема трудно разрешим.
[1] Станислав М. Соколов (род. 1947) е режисьор на анимационни филми, чието име се свързва предимно със стоп-моушън анимацията. Възпитанник на ВГИК, той е работил в Съюзмультфильм, ДЕФА, студио „Крисмасфилмз” и за чанъл 4, Уелс. През 1992г. получава наградата „Еми” за участието в поредицата „Анимирания Шекспир”. Преподавател по компютърна графика и анимация във ВГИК.
[2] Михаил Шемякин (1943) е руски художник, сценограф, скулптор и издател. Син на съветски офицер, известен с това, че през Втората световна война получава първия орден „Червено знаме” едва 13 годишен. През 1961г. Шемякин е въдворен в психиатрична болница, да да го „излекуват” от възгледите му, различаващи се от официалната съветска идология. През 1964г. Шемякин е уволнен от Ермитажа заради организирана от него изложба. През 1971г. е прогонен от Съветския съюз заради течението „Санкт Петербург”, което оглавява заедно с философа Владимир Иванов. Живее дълго във Франция, а от 1981г. – в САЩ. През 2001г. в центъра на Москва се открива голямата му скулптурна група „ Децата- жертви на пороците на възрастните”.
Мемориалът "Жертви на политически репресии"
в Санкт Петербург
„ Децата- жертви на пороците на възрастните”.
Различни творби на Михаил Шемякин
Силната карикатурност на куклите, преминаваща в гротеска в зависимост от изобразявания герой, по странен начин се съчетава с изключително живото им движение. Предългите им носове – много по-дълги, отколкото в карикатурите на самия Хофман – не им пречат да се движат и да действат така органично и убедително, че на моменти зрителят изобщо забравя, че това са кукли. Парадоксалното е, че живите гласове зад кадър по някакъв начин развалят това внушение. Светът на куклите е толкова цялостен в условността си, че според мене актьорите зад кадър леко я нарушават. Вероятно амбицията на авторите обаче да направят истинска „Хофманиада”– включвайки биографични елементи, фрагменти от музиката му – прави проблема трудно разрешим.
Във всички случаи не е коректно да критикуваме филма преди да е излязъл. Просто виртуозната анимация се запечата в съзнанието ми и гласовете на актьорите, които сами по себе си са добри и в други филми не ме дразнят, тука ми се видяха като принадлежащи на друг свят.
[1] Станислав М. Соколов (род. 1947) е режисьор на анимационни филми, чието име се свързва предимно със стоп-моушън анимацията. Възпитанник на ВГИК, той е работил в Съюзмультфильм, ДЕФА, студио „Крисмасфилмз” и за чанъл 4, Уелс. През 1992г. получава наградата „Еми” за участието в поредицата „Анимирания Шекспир”. Преподавател по компютърна графика и анимация във ВГИК.
[2] Михаил Шемякин (1943) е руски художник, сценограф, скулптор и издател. Син на съветски офицер, известен с това, че през Втората световна война получава първия орден „Червено знаме” едва 13 годишен. През 1961г. Шемякин е въдворен в психиатрична болница, да да го „излекуват” от възгледите му, различаващи се от официалната съветска идология. През 1964г. Шемякин е уволнен от Ермитажа заради организирана от него изложба. През 1971г. е прогонен от Съветския съюз заради течението „Санкт Петербург”, което оглавява заедно с философа Владимир Иванов. Живее дълго във Франция, а от 1981г. – в САЩ. През 2001г. в центъра на Москва се открива голямата му скулптурна група „ Децата- жертви на пороците на възрастните”.
